Замислих се, но не ми хрумна нищо.
Оставаха още три часа до съобщението на „Улицата на прилепите“. Три часа. Господи, трябваше да се разсея с нещо. Прекаленото мислене за онова, което ме очаква в отсрещния край на кибер връзката, щеше да ми докара язва.
Знаех какво трябва да направя. Просто се опитвах да отложа неизбежното.
Когато се прибрах вкъщи, дядо седеше на обичайния си стол. Сам. Телевизорът не работеше. Сестрата си приказваше по телефона на руски. Нямаше да се задържи на работа. Трябваше да се обадя в агенцията да я сменят.
В ъгълчетата на дядовите уста бяха полепнали парченца яйце, затова извадих носната си кърпичка и внимателно го избърсах. Погледите ни се срещнаха, но неговият се отправи към нещо далеч зад мен. Спомних си как всички ходехме на езерото. Дядо изпълняваше любимата си сценка, демонстрираща бързо отслабване. Обръщаше се в профил, прегърбваше се, излъчваше напред шкембе и извикваше: „Преди!“. После гълташе корема си и съобщаваше: „След!“. Правеше го страхотно. Татко започваше да се залива от смях. Баща ми имаше най-невероятния, най-заразен смях на света. И моят беше такъв. Смехът умря заедно с него. Никога повече не можех да се смея така. Струваше ми се неприлично.
Сестрата ме чу, побърза да затвори телефона и влетя в стаята с широка усмивка. Не й отговорих.
Погледнах вратата на мазето. Все още отлагах неизбежното.
— Останете при него — казах аз.
Тя наведе глава и седна.
В средата на мазето имаше маса за тенис, някога зелена, сега съвсем избеляла. Раздраната мрежа приличаше на барикадите след атаката на френската войска. Отгоре й бяха натрупани кашони, по много от които пълзеше мухъл. В ъгъла бяха подредени други със стари дрехи. Не на Елизабет. Шона и Линда бяха занесли нейните в някоя благотворителна фондация. Но в част от кашоните имаше стари вещи. Нейни вещи. Не можех да ги изхвърля, не можех и да ги раздам. Не съм сигурен защо. Ние опаковаме някои неща и ги прибираме най-отзад в килера, като не очакваме да ги видим повече — ала не можем да ги изхвърлим. Като мечтите, струва ми се.
Не знаех къде съм го сложил, но беше някъде там. Започнах да ровя из старите снимки, като отново извръщах очи. Имах опит в това, макар че с времето снимките ми причиняваха все по-малко болка. Когато виждах нас двамата с Елизабет на някоя позеленяваща полароидна фотография, все едно гледах непознати.
Мразех да правя това.
Зарових се по-дълбоко в кашона. Пръстите ми напипаха нещо меко и извадих училищната й тенислента. С тъжна усмивка си спомних загорелите й крака и плитката, която подскачаше на гърба й, щом се хвърлеше към топката. На корта лицето й изразяваше чиста съсредоточеност. Ето как побеждаваше Елизабет. Имаше прилични удари и доста добър сервиз, но онова, което я поставяше над съучениците й, беше нейната концентрация.
Внимателно оставих лентата и продължих да ровя. Открих каквото търсех на дъното.
Бележникът й.
След отвличането го бяха поискали от полицията. Или поне така ми казаха. Ребека се отби и им помогна да го намерят. Реших, че търсят в него улики — също както щях да направя и аз — но когато се появи трупът с жигосаната буква „К“, навярно се бяха отказали.
Замислих се колко фино бяха приписали всичко на Келъртън и ми хрумна друга идея. Изтичах по стълбището при компютъра и влязох онлайн. Намерих уебсайта на Нюйоркското отделение на затворите. Там имаше тонове информация, включително името и телефонния номер, които ми трябваха.
Излязох и се обадих в затвора „Бригс“.
Там беше Келъртън.
Когато се включи записът, въведох нужния код и ме свързаха. На третото иззвъняване чух мъжки глас.
— Заместник-директор Браун.
Казах му, че искам да посетя Елрой Келъртън.
— А кой сте вие? — попита той.
— Доктор Дейвид Бек. Жена ми Елизабет Бек е една от неговите жертви.
— Разбирам. — Браун се поколеба. — Може ли да попитам за целта на посещението ви?
— Не.
Последва мълчание.
— Имам право да го посетя, ако той е съгласен да се видим — настоях аз.
— Да, разбира се, но искането ви е извънредно необичайно.
— Въпреки това.
— Обичайната процедура е да помолите адвоката си да подаде…
— Не е задължително — прекъснах го аз. Бях научил в един уебсайт за правата на жертвите, че мога сам да подам молба. Ако Келъртън се съгласеше да се срещнем, бяха длъжни да ме пуснат. — Просто искам да поговоря с него. Утре имате свиждане, нали?