— Да.
— Тогава, ако Келъртън е съгласен, ще дойда. Има ли някакъв проблем?
— Не, господине. Ако той е съгласен, няма проблем.
Благодарих му и затворих. Пристъпвах към действие. Чувствах се адски добре.
Бележникът лежеше на бюрото до мен. Пак го избягвах, защото колкото и мъчителна да е една снимка или запис, почеркът бе някак по-личен. Емоционалните главни букви на Елизабет, решителните хоризонтални чертички, прекалено многото завъртулки между буквите, наклонът надясно…
Преглеждах го в продължение на час. Елизабет беше много подробна. Не съкращаваше почти нищо. Учудих се, че толкова добре съм познавал жена си. Всичко ми бе ясно, нямаше никакви изненади. Всъщност имаше само една среща, която не ми говореше нищо.
Три седмици преди смъртта си Елизабет беше вписала две букви: „ПФ“.
И телефонен номер без областен код.
Като имах предвид колко е конкретна иначе, това ми се стори малко обезпокояващо. Нямах представа какъв е кодът. Разговорът бе проведен преди осем години. Оттогава областните кодове се бяха променили няколко пъти.
Опитах с 201. Нищо. Опитах с 973. Отговори ми възрастна госпожа. Казах й, че е спечелила безплатен абонамент за „Ню Йорк Поуст“. Тя ми даде името си. Инициалите не съвпадаха. Опитах с 212, което беше в града. И тук улучих десетката.
— Адвокат Питър Фланъри — почти с прозявка съобщи женски глас.
— Може ли да говоря с господин Фланъри?
— В съда е.
Едва ли можеше да говори по-отегчено. От отсрещния край на връзката се чуваше силен шум.
— Бих искал да си уговоря среща с него.
— Във връзка с обявата ли се обаждате?
— Каква обява?
— Увреждане ли сте получили?
— Да — отвърнах аз. — Но не съм видял никаква обява. Един мой приятел ми го препоръча. Става дума за лекарска небрежност. Постъпих със счупена ръка и сега не мога да я движа. Изгубих си работата. Изпитвам постоянна болка.
Тя ми определи среща за другия следобед.
Затворих и се намръщих. Каква връзка можеше да има Елизабет с вероятен преследвач на линейки като Фланъри?
Телефонният звън ме накара да подскоча. Вдигнах слушалката още преди да е престанал да звъни.
— Ало.
Беше Шона.
— Къде си? — попита тя.
— Вкъщи.
— Трябва веднага да дойдеш тук.
15
Агент Карлсън погледна Хойт Паркър право в очите.
— Както знаете, наскоро открихме два трупа край езерото Чармейн.
Хойт кимна.
Иззвъня мобилен телефон. Стоун успя да се надигне, извини се и отиде в кухнята. Хойт отново се обърна към Карлсън и зачака.
— Известно ни е официалното заключение за смъртта на дъщеря ви — продължи агентът. — Двамата със съпруга й Дейвид Бек отишли на езерото, за да отбележат своя годишнина. Плували в мрака. Келъртън ги причакал. Нападнал доктор Бек и отвлякъл дъщеря ви. Край на историята.
— Но вие не вярвате, така ли?
— Не, Хойт — нали мога да ви наричам Хойт?
Възрастният полицай кимна.
— Не, Хойт, не вярваме.
— И какво се е случило според вас?
— Мисля, че Дейвид Бек е убил дъщеря ви и е прехвърлил вината на оня сериен убиец.
Ветеран с двадесет и осем годишна служба в Нюйоркското полицейско управление, Хойт можеше да овладее лицето си, но въпреки това се отпусна назад, сякаш думите бяха удари по брадичката му.
— Слушам ви.
— Добре, да започнем от самото начало. Бек води дъщеря ви на уединено езеро, нали така?
— Да.
— Били ли сте там?
— Много пъти.
— О?
— Ние бяхме приятели. Двамата с Ким бяхме близки с родителите на Дейвид. Често им гостувахме.
— Тогава знаете, че е много уединено.
— Така е.
— Черен път, знак, който можете да видите само ако специално го търсите. Никакви признаци за живот.
— Какво искате да кажете?
— Каква е вероятността Келъртън да завие по оня път?
Хойт разпери ръце.
— Каква е вероятността човек да срещне сериен убиец?
— Вярно, добре, но в други случаи има някаква логика. Келъртън е отвличал хора от улицата, с автомобила на жертвата, дори е влизал по къщите. Но помислете. Той вижда черния път и кой знае защо решава да потърси жертва там? Не твърдя, че не е възможно, но е извънредно малко вероятно.