Погледнах си часовника. До съобщението на „Улицата на прилепите“ оставаха по-малко от два часа. Качихме се в асансьора. Шона натисна бутона за двадесет и третия етаж. Лампичките на етажите запремигваха, прозвуча броячът за слепи.
— Хестър ме накара да се замисля — каза тя.
— За какво?
— Каза, че федералните били отчаяни. Били готови на всичко, за да те пипнат.
— И?
Асансьорът спря.
— Почакай и ще видиш.
Вратите се отвориха на разделения на кутийки етаж. Съвременната нюйоркска норма. Повдигнете покрива и отгоре ще ви е много трудно да установите разликата между този етаж и миши лабиринт. Отдолу беше същото, като се замисли човек.
Шона закрачи между безбройните платнени прегради. Следвах я по петите. По средата на пътя тя се завъртя наляво, после надясно и накрая пак наляво.
— Може би трябва да пускам трохички — казах аз.
— Браво — безизразно ме похвали тя.
— Благодаря, цяла седмица съм тук.
Шона не се засмя.
— Какво е това място?
— Компания на име ДигКом. Агенцията понякога работи с тях.
— И с какво се занимава?
— Ще видиш.
Направихме последен завой и влязохме в тясна кутийка, заета от млад мъж с продълговата глава и тънки пръсти на концертиращ пианист.
— Това е Фаръл Линч. Фаръл, това е Дейвид Бек.
Стиснах дланта му за миг.
— Здрасти — поздрави ме Фаръл.
Кимнах.
— Добре — каза Шона. — Включи го.
Фаръл Линч завъртя стола си към компютъра. Двамата с Шона, гледахме над раменете му. Той започна да пише на клавиатурата с онези свои тънки пръсти.
— Готово.
— Пусни го.
Фаръл натисна един от клавишите. Екранът почерня, после се появи Хъмфри Богарт. Носеше борсалино и шлифер. Веднага познах сцената. Мъглата, самолетът в дъното. Финалът на „Казабланка“.
Погледнах Шона.
— Чакай — заповяда тя.
Обективът гледаше към Богарт. Той казваше на Ингрид Бергман, че тя трябва да се качи на самолета с Ласло и че проблемите на трима души нямат никакво значение в този свят. После, когато обективът се насочи към Ингрид Бергман…
… това не беше Ингрид Бергман.
Запремигвах. Там, под онази прословута шапка, окъпана в сивата светлина, бе Шона.
— Не мога да дойда с теб, Рик — драматично заяви компютърната Шона, — защото съм лудо влюбена в Ава Гарднър.
Обърнах се към нея. Очите ми зададоха въпроса. Тя кимна. Въпреки това го изрекох.
— Смяташ… — Заекнах. — Смяташ, че съм бил заблуден с фотомонтаж, така ли?
Отговори ми Фаръл.
— Дигитална фотография — поправи ме той. — Много по-лесно се манипулира. — Той се завъртя към мен. — Виждате ли, компютърните образи не са филм. Всъщност са само пиксели във файлове. Нещо като текстовия документ. Нали знаете колко е лесно да промените някоя дума в текстов файл? Да промените съдържанието, шрифта или разстоянието между редовете?
Кимнах.
— Е, за човек дори с елементарни познания по дигитална фотография е също толкова лесно да манипулира движещи се компютърни образи. Те не са снимки, нито филми или записи. Компютърното видео е просто комбинация от пиксели. Всеки може да ги манипулира — режете, залепвате и после пускате програма за съчетаване.
Отново погледнах Шона.
— Но на видеото тя изглеждаше по-стара — настоях аз. — Променена.
— Фаръл? — каза Шона.
Той натисна друг клавиш. Боги се върна. Когато този път обективът се насочи към Ингрид Бергман, Шона имаше вид на седемдесетгодишна.
— Състаряващ софтуер — поясни младежът. — Обикновено се използва за състаряване на изчезнали деца, но във всеки софтуерен магазин продават домашни варианти. Мога също да променя всяка част от образа на Шона — прическата, цвета на очите, големината на носа й. Мога да удебеля или изтъня устните й, да й сложа татуировка, каквото искате.
— Благодаря, Фаръл — каза Шона.
Тя го стрелна с поглед, който щеше да разбере и слепец.
— Извинете ме — каза той и се изнесе.
Не можех да мисля.
— Спомних си за едни снимки, които направих миналия месец — започна Шона. — Едната излезе страхотно — спонсорът я хареса — само че обецата ми беше паднала. Донесохме снимката тук. Фаръл ми върна обецата с няколко натискания на клавишите.