Поклатих глава.
— Помисли, Бек. Федералните смятат, че си убил Елизабет, но не са в състояние да го докажат. Хестър ми обясни, че са отчаяни. Замислих се — може би се опитват да ти въздействат психически. Какъв по-добър начин от това да ги пратят онези имейли?
— Но времето за целувки…
— Какво?
— Откъде знаят за това?
— Аз знам. Линда също. Басирам се, че и Ребека знае, сигурно дори родителите на Елизабет. Може да са научили.
Усетих, че в очите ми напират сълзи. Опитах се да овладея гласа си и успях да изхриптя:
— Значи е измама?
— Не знам, Бек. Наистина не знам. Но трябва да разсъждаваме рационално. Ако Елизабет е жива, къде е била осем години? Защо точно сега е избрала да се върне от гроба — точно когато ФБР те заподозира в убийството й? А и наистина ли вярваш, че е жива? Знам, че ти се иска. По дяволите, и на мен ми се иска. Но хайде да се опитаме да погледнем рационално на въпроса. Като се замислиш, кое ти се струва по-логично?
Олюлях се назад и се проснах на стола. Сърцето ми се късаше. Усещах как надеждите ми се топят.
Измама. Наистина ли беше само измама?
17
Щом се настани в студиото на Ребека Скейс, Лари Гандъл се обади на жена си по мобифона.
— Ще закъснея — каза той.
— Не забравяй да си изпиеш хапчето — напомни му Пати.
Гандъл имаше лека форма на диабет, която се контролираше с диета и хапчета. Без инсулин.
— Няма.
Ерик У, все още с вездесъщия си уокмен, внимателно остави до вратата един топ найлон.
Лари затвори телефона и си сложи латексови ръкавици. Претърсването бе подробно и отнемаше време. Подобно на повечето фотографи, Ребека Скейс пазеше тонове негативи. С тях бяха пълни четири метални кантонерки. Провериха графика й. Бе на снимки и след около час щеше да се върне в студиото, за да работи в тъмната стая. Нямаха достатъчно време.
— Знам какво ще ни помогне — каза У.
— Какво?
— Да имаме някаква представа какво търсим.
— Бек получава ония загадъчни имейли — отвърна Гандъл. — И какво прави? За пръв път от осем години се втурва при най-старата приятелка на жена си. Трябва да разберем защо.
Известно време У продължи да гледа през него.
— Защо просто не я почакаме? Можем да я попитаме лично.
— Ще го направим, Ерик.
Кореецът бавно кимна и се извърна.
Гандъл забеляза дълга метална маса в тъмната стая. Той я опита. Здрава. И достатъчно голяма. Колкото някой да легне отгоре й, така че крайниците му да могат да се завържат за краката й.
— Колко изолирбанд имаме?
— Достатъчно — отвърна У.
— Тогава моля те, опъни найлона под масата.
След половин час получих съобщението на „Улицата на прилепите“.
Демонстрацията на Шона ме беше сварила неподготвен като ляво кроше. Чувствах се замаян и победен. Но се случи нещо странно. Успях да се съвзема и се отърсих от унеса си.
Бяхме в моята кола. Шона настоя да дойде вкъщи с мен. След няколко часа щеше да я вземе лимузина. Знам, че искаше да ме утеши, но бе също толкова ясно, че още не й се ще да се прибере.
— Не разбирам нещо — казах аз.
Тя се обърна към мен.
— Федералните смятат, че съм убил Елизабет, нали така?
— Точно така.
— Тогава защо ми пращат имейли от нейно име?
Шона не можеше да ми отговори.
— Помисли — продължих аз. — Ти твърдиш, че това е някакъв сложен план, който цели да ме накара да се издам. Но ако съм убил Елизабет, аз ще знам, че това е номер.
— Те се опитват да ти въздействат психически.
— Но просто няма логика. Ако искаш да ми въздействаш психически, трябва да ми пратиш имейл от името на… не знам, може би на някой, който е бил свидетел на убийството.
Шона се замисли.
— Според мен просто се опитват да те извадят от равновесие, Бек.
— Да, и все пак. Не се връзва.
— Добре, още колко време има до следващото съобщение?
Погледнах часовника си.
— Двайсет минути.
Тя се отпусна назад.
— Ще почакаме.
Ерик У постави лаптопа си на пода в ъгъла на студиото.
Първо провери служебния компютър на Бек. Все още на изчакващ режим. Часовникът показваше малко след осем. Болницата отдавна беше затворена. Прехвърли се на домашния му компютър. В продължение на няколко секунди нямаше нищо. И после: