Това ми запуши устата. Затова сега изслушвам. Престанах да се правя на милостивия бял мъж и станах по-добър лекар. Ще окажа на тази четиринадесетгодишна и нейното бебе най-добрите възможни грижи. Няма да я предупредя, че нейният Теръл ще я напусне, че просто съсипва бъдещето си и ако е като повечето мои пациентки, до двадесетата си година ще забременее поне още два пъти.
Ако мисли много за това, човек ще се побърка.
Поговорихме малко — или поне тя говореше, а аз я слушах. Стаята за прегледи, която ми служеше и за кабинет, бе голяма колкото затворническа килия (не че го знам от личен опит), боядисана в кабинетнозелено, като тоалетна в начално училище. На вратата висеше схема за тестване на зрението. На едната стена имаше избелели лепенки от филми на Дигай, на другата се мъдреше гигантски плакат с хранителна пирамида. Моята четиринадесетгодишна пациентка седеше на стола за прегледи с ролка лигнин, която сменяме за всяко дете. Кой знае защо размотаването на хартията ми приличаше на увиване на сандвич в кулинарен магазин.
Радиаторът излъчваше непоносима топлина, абсолютно необходима на място, където често се събличат деца. Носех обичайното си педиатрично одеяние — дънки, маратонки, риза и светла вратовръзка с емблема на „Спасете децата“3 от 1994 г. Без бяла престилка. Мисля, че тя плаши децата.
Моята четиринадесетгодишна — да, не можех да не обръщам внимание за възрастта й — беше много добро момиче. Странното е, че всички те са такива. Насочих я към гинеколог, когото харесвах. После разговарях с майка й. Нищо ново и изненадващо. Както казах, правя го почти ежедневно. На сбогуване се прегърнахме. Над рамото й размених поглед с майка й. Всеки ден около двадесет и пет майки водят децата си при мен — в края на седмицата мога да преброя омъжените на пръстите на едната си ръка.
Както казах, не съдя никого. Но наблюдавам.
След като си тръгнаха, започнах да попълвам картона на момичето. Прелистих няколко страници назад. Лекувах го още от стажант. Това означаваше, че е било при мен още от осемгодишно. Погледнах схемата на растежа му. Спомнях си го като осемгодишно. Не се беше променило много. Накрая затворих очи и ги разтърках.
От унеса ме изтръгна викът на Хоумър Симпсън:
— Пощата! Пощата пристигна! Оооо!
Вдигнах клепачи и се обърнах към монитора. Това бе Хоумър Симпсън от „Семейство Симпсън“. Някой беше сменил компютърното съобщение „Имате поща“ с този аудиофайл на Хоумър. Хареса ми. Много ми хареса.
Тъкмо се канех да си проверя пощата, когато ме спря писукането на интеркома. Беше Уанда, една от секретарките.
— Имате, хм, имате, хм… Шона е на телефона.
Разбирах смущението й. Благодарих й и натиснах мигащия бутон.
— Здравей, милинка.
— Тук съм.
После затвори мобифона си. Изправих се и тръгнах по коридора, докато Шона идваше от улицата. Тя обикновено влизаше така, като че ли стаята я е обидила. Беше модел на облекло голям размер, една от малкото, известни само със собствено име. Шона. Като Шер и Фабио. Метър осемдесет и пет, осемдесет и пет килограма. Както може да се очаква, привличаше вниманието и всички в чакалнята обърнаха глави към нея.
Шона не си направи труда да погледне към регистратурата и момичето не се опита да я спре. Тя отвори вратата и ме поздрави с думите:
— Обяд. Веднага.
— Казах ти. Няма да съм свободен.
— Облечи си нещо. Студено е.
— Виж, добре съм. Пък и годишнината е чак утре.
— Ти черпиш.
Поколебах се и тя разбра, че ме е убедила.
— Хайде, Бек, ще се позабавляваме. Като в колежа. Спомняш ли си как ходехме да рутим гаджета заедно?
— Никога не съм ходил да рутя гаджета.
— А, да бе, аз ги рутех. Вземи си шлифера.
На връщане към кабинета една от майките широко ми се усмихна и ме отведе настрани.
— На живо е още по-хубава — прошепна ми тя.
— Аха.
— Вие с нея да не сте… — Майката направи знак с ръце.
— Не, тя вече е обвързана — отвърнах аз.
— Наистина ли? С кого?
— Със сестра ми.
Обядвахме в един мръсен китайски ресторант със сервитьор китаец, който знаеше само испански. Безукорно облечената в син костюм с бездънно деколте Шона се намръщи.