„Те наблюдават…“
Някой правеше всичко възможно да не позволи друг да види тези съобщения.
„Време за целувки…“
Ако някой… добре де, ако Елизабет искаше да ми прати съобщение, защо просто не ми се беше обадила или не ми го бе написала в мейла? Защо ме караше да скачам през всички тези запалени обръчи?
Отговорът беше очевиден — заради тайната. Някой — този път няма да кажа Елизабет — искаше да запази всичко в тайна.
А щом имаш тайна, трябва да я криеш от някого. И този някой може би те следи или се опитва да те открие. Или пък си параноик. Обикновено не съм параноик, но…
„Те наблюдават…“
Какво точно означаваше това? Кой наблюдаваше? Федералните ли? И ако федералните стояха зад имейлите, защо ме предупреждаваха? Федералните искаха да действам.
„Време за целувки…“
Заковах се на място. Клоуи завъртя глава към мен.
О, господи, как можех да съм толкова глупав?
Не си бяха направили труда да използват изолирбанд.
Ребека Скейс лежеше на масата и скимтеше като умиращо куче край пътя. От време на време изричаше думи, дори по две-три наведнъж, но те не образуваха свързана реч. Вече не можеше да вика. Беше престанала да умолява. Очите й все още бяха широко отворени, неразбиращи и невиждащи. Преди петнадесет минути умът й се бе пръснал на парчета.
Удивително — Ерик У не беше оставил никакви следи. Никакви следи, но тя изглеждаше двадесет години по-стара.
Оказа се, че Ребека Скейс не знае нищо. Доктор Бек я посетил заради някаква стара автомобилна злополука, която всъщност не била никаква злополука. Имало и снимки. Бек смятал, че ги е направила Ребека. Не била тя.
Неприятното усещане под лъжичката му, започнало като гъделичкане, когато Лари Гандъл за пръв път бе чул за откритите край езерото трупове, продължаваше да се усилва. Онази нощ нещо се беше объркало. Поне това бе сигурно. Но сега Лари Гандъл се страхуваше, че може би се е объркало всичко.
Беше време да изрови истината.
Човекът, който наблюдаваше Бек, току-що му бе съобщил, че лекарят е извел кучето си на разходка. Сам. В сравнение с уликите, които щеше да му подхвърли кореецът, това щеше да е ужасно алиби. Федералните само щяха да му се изсмеят.
Лари Гандъл се приближи до масата. Ребека Скейс го погледна и издаде нечовешки звук, нещо средно между високо изпъшкване и горчив смях.
Той опря пистолета в челото й. Жената издаде същия звук. Лари стреля два пъти и целият свят потъна в тишина.
Тръгнах обратно към вкъщи, но се замислих за предупреждението.
„Те наблюдават.“
Защо да рискувам? На три преки от там имаше денонощен компютърен клуб. Когато стигнах до вратата, разбрах защо работят и през нощта. Беше полунощ, а заведението бе претъпкано.
Наредих се на опашката между две кадифени въжета и зачаках реда си. Напомняше ми за влизане в банка в дните преди банкоматите. Жената пред мен носеше делови костюм — в полунощ — и под очите й висяха толкова големи торбички, че приличаше на пиколо. Зад мен един мъж с къдрава коса и тъмен анцуг извади мобифона си и започна да натиска бутоните му.
— Господине?
Служител на клуба сочеше Клоуи.
— Вътре е забранено за кучета.
Канех се да възразя, че вече съм влязъл, но се отказах. Жената в деловия костюм не реагира. Къдрокосият с мобифона безразлично сви рамене. Изтичах навън, завързах Клоуи и се върнах вътре. Мъжът с анцуга ме пусна пред себе си. Обноски.
След десет минути бях най-отпред на опашката. Служителят беше млад и енергичен. Той ме заведе при компютърен терминал и прекалено бавно ми обясни клубната система, според която се таксуваше всяка минута.
Кимах, докато траеше кратката му реч, после влязох в Мрежата.
„Време за целувки.“
Това бе ключът. В първия имейл пишеше „време за целувки“, а не 18:15. Защо? Отговорът беше очевиден. Това бе код — в случай, че съобщението попадне в лоши ръце. Подателят разбираше, че съществува такава вероятност. И знаеше, че само аз ще се досетя какво означава „време за целувки“.
Първо, името на сметката, „Улицата на прилепите“. Като тийнейджъри, с Елизабет често минавахме с колела по Морууд стрийт на път за бейзболното игрище. И понякога срещахме една зловеща старица, която живееше в избеляла жълта къща. Тя беше самотница и се мръщеше на хлапетата. Във всеки град има поне една такава зловеща старица. Която обикновено има прякор. Ние наричахме нашата…