… Госпожата с прилепите.
Влязох в bigfoot.com. И в полето за потребителското име написах „Морууд“.
Младият енергичен служител до мен повтаряше интернет речта си на мъжа с тъмния анцуг. Натиснах табулатора и се прехвърлих в полето за паролата.
С тази дума беше по-лесно. Един петък вечер през първата си година в гимназията бяхме отишли в дома на Джордан Голдмън. Бяхме десетина. Джордан бе намерил къде баща му крие порнокасетите си. Дотогава нито един от нас не беше гледал такъв филм. Всички гледахме, смеехме се неловко, пускахме обичайните мръсни забележки й се чувствахме възхитително непослушни. Когато по-късно трябваше да измислим име на училищния софтболен отбор, Джордан предложи да използваме глупавото име на филма: „Тийнейджърски секс пудели“. За парола написах „Секс пудели“. Тежко преглътнах и кликнах иконката за влизане.
Хвърлих поглед през рамо към къдрокосия. Той съсредоточено търсеше нещо. Озърнах се назад към входа. Жената с деловия костюм намръщено слушаше друг служител на клуба.
Зачаках съобщението за грешка. Но този път се отвори друга страница. Най-отгоре пишеше: „Здрасти, Морууд!“.
Отдолу продължаваше: „Имате 1 имейл“.
Сърцето ми се разтуптя така, сякаш в гръдния ми кош се блъскаше затворена птичка.
Кликнах иконката за новата поща и коляното ми пак заигра. Шона я нямаше, за да го спре. През витрината виждах завързаната Клоуи. Тя ме забеляза и се разлая. Вдигнах показалец към устните си и й дадох знак да млъкне.
Съобщението най-после се появи:
„Вашингтон Скуеър парк. Чакай ме на югоизточния ъгъл. Утре в пет следобед. Ще те следят.“
И накрая:
„Каквото и да се случи, обичам те.“
Надеждата, онази заключена в кафез птица, която никога не умира, полетя на свобода. Отпуснах се назад. От очите ми бликнаха сълзи, ала за пръв път от много време насам искрено се усмихнах.
Елизабет. Тя все още беше най-умният човек, когото познавах.
20
В два часа през нощта се мушнах в леглото и се отпуснах по гръб. Таванът започна алкохолното си надигане и спускане. Вкопчих се в ръбовете на леглото.
Шона ме беше попитала дали някога съм се изкушавал да изневеря след женитбата си. Бе прибавила онова последното за женитбата, защото вече знаеше за другия случай.
Строго погледнато, аз наистина бях изневерил веднъж на Елизабет, макар че думата не е точна. Изневярата означава нанасяне на вреда. Аз не навредих на Елизабет, сигурен съм, но през първата си година в колежа все пак участвах в доста жалък ритуал на посвещаване, известен като „колежанското бдение“. От любопитство, предполагам. Чисто експериментално и стриктно физически. Не ми хареса много. Ще ви спестя старомодните баналности, че сексът без любов не се брои. Но макар да смятам, че е сравнително лесно да правиш секс с някого, когото не познаваш или не харесваш особено, трудното е да издържиш цяла нощ. Привличането бе чисто хормонално. След, хм, освобождаването, аз се отпуснах. Сексът е за всички — последиците са за влюбените.
Удобно обяснение, не смятате ли?
Ако има някакво значение, подозирам, че Елизабет е постъпила по подобен начин. Договорихме се да се опитаме да „опознаем“ — „да опознаем“ бе толкова неясна, всеобхватна дума — други хора, когато отидем в колежа. Ето защо всякаква недискретност можеше да се смята също за изпитание на връзката ни. Винаги, когато се повдигаше този въпрос, Елизабет отричаше, че е имало друг. Но и аз правех същото.
Леглото продължаваше да се вълнува, докато се питах: „Какво да направя сега?“.
Трябваше да изчакам до пет часа следобед. Но дотогава не можех просто да седя със скръстени ръце. Вече достатъчно бях бездействал. Въпреки че не ми се щеше да го призная дори пред себе си, навремето на езерото се бях поколебал. Защото се страхувах. Измъкнах се от водата и спрях. Това даде на противника ми време да ме удари. И след онзи първи удар аз не му отвърнах. Не му се нахвърлих. Не се вкопчих в него, даже не свих юмруци. Просто паднах. Прикрих се с ръце, предадох се и оставих по-силния мъж да отведе жена ми.
Повече нямаше да го допусна.
Замислих се дали пак да не се обърна към тъст си — не ми бе убегнало от вниманието, че по време на предишното ми гостуване Хойт се беше държал доста дистанцирано — но каква полза имаше? Или ме лъжеше, или… или не знаех какво. Ала съобщението бе ясно. „Не казвай на никого.“ Единственият начин да го накарам да проговори, беше да му разкажа какво съм видял на онази улична камера. Но все още не бях готов да го направя.