— До колко часа?
— До колко ти трябва?
Хестър се намръщи.
— Не си играй с мен, Шона. В колко часа напусна дома му?
— В десет, десет и половина. В колко часа е била убита?
— Още не знам. Но имам вътрешен източник. Той ми каза, че разполагали с много сериозни улики срещу него.
— Глупости.
Иззвъня мобифон. Хестър Кримстийн извади своя и го притисна към ухото си.
— Да?
Тя мълчаливо слуша в продължение на много време. Лицето й безпомощно се отпусна. След минута-две затвори телефона, без да се сбогува.
— Обаждане от учтивост — измърмори адвокатката.
— Какво?
— Арестуват брат ти. Имаме един час да го предадем на властите.
24
Можех да мисля единствено за Вашингтон Скуеър парк, макар че до срещата оставаха цели четири часа. Въпреки спешните случаи този ден бях свободен. Свободен като птичка — която щеше да кацне във Вашингтон Скуеър парк.
Тъкмо излизах от болницата, когато пейджърът ми отново запя жалката си песен. Въздъхнах и проверих номера. Мобифонът на Хестър Кримстийн, с код за спешност.
Едва ли искаше да ми съобщи добра новина.
За миг-два се замислих дали да не й се обадя, но имаше ли някакъв смисъл? Върнах се в кабинета си. Вратата беше затворена и червената лампичка над нея светеше. Това означаваше, че друг лекар използва стаята.
Тръгнах по коридора, завих наляво и намерих свободна стая в акушеро-гинекологичното отделение на болницата. Чувствах се като шпионин във вражески лагер. Стаята блестеше от прекалено много метал. Заобиколен от магарета и други устройства с ужасяващо средновековен вид, аз набрах номера.
Хестър Кримстийн не си направи труда да ме поздрави.
— Имаме страхотен проблем, Бек. Къде си?
— В болницата. Какво става?
— Отговори ми на един въпрос — каза адвокатката. — Кога за последен път си виждал Ребека Скейс?
Сърцето ми се сви.
— Вчера. Защо?
— А преди това?
— Преди осем години.
Кримстийн изруга под нос.
— Какво става? — повторих аз.
— Снощи Ребека Скейс е била убита в студиото си. Някой два пъти я е прострелял в главата.
Усещане за потъване, като миг преди да заспите. Коленете ми омекнаха. Стоварих се на едно столче.
— Божичко…
— Изслушай ме, Бек. Внимателно ме изслушай.
Спомних си как бе изглеждала предишния ден Ребека.
— Къде беше снощи?
Отдалечих слушалката от главата си и си поех дъх. Ребека бе мъртва. Странно, пред очите си постоянно виждах прекрасната й лъскава коса. Помислих си за мъжа й. За онова, което щяха да му донесат нощите, докато лежеше сам в леглото и си спомняше как се е пръскала по възглавницата онази коса.
— Бек?
— Вкъщи — отвърнах аз. — Бях си вкъщи с Шона.
— А после?
— Разходих се.
— Къде?
— Наоколо.
— Къде наоколо?
Не отговорих.
— Чуй ме, Бек. Открили са оръжието на убийството в дома ти.
Чух думите, но смисълът им не можеше да стигне до главния ми мозък. Стаята изведнъж ми се стори тясна. Задъхах се.
— Чуваш ли ме?
— Да. — После прибавих: — Не е възможно.
— Виж, сега нямаме много време за това. Ще те арестуват. Разговарях с прокурора, който се занимава с твоя случай. Той е хуй и половина, но се съгласи да ти позволи да се предадеш.
— Ще ме арестуват ли?
— Слушай ме, Бек.
— Не съм извършил нищо.
— Сега това няма значение. Ще те арестуват. Ще ти предявят обвинения. После ще те освободим под гаранция. Идвам в болницата. Да те взема. Стой там и никъде не мърдай. Не казвай нищо на никого, чуваш ли ме? Нито на ченгетата, нито на федералните, нито на новото си приятелче в килията. Разбираш ли?
Погледът ми попадна върху часовника над масата за прегледи. Два и няколко минути. Вашингтон Скуеър. Замислих се за Вашингтон Скуеър.
— Не мога да позволя да ме арестуват, Хестър.
— Всичко ще се оправи.
— Кога?
— Моля?
— Кога ще ме пуснат под гаранция?
— Не мога да отговоря със сигурност. Смятам, че самата гаранция няма да е проблем. Ти нямаш досие и си почтен член на обществото с традиции и връзки. Сигурно ще трябва да си предадеш паспорта…