— Кога?
— Не те разбирам, Бек.
— Кога ще изляза?
— Виж, ще се опитам да им дам зор. Но даже да се разбързат, а не твърдя, че ще го направят, пак ще трябва да пратят отпечатъците ти в Олбъни9. Такъв е законът. Ако извадим късмет, искам да кажа, ако извадим голям късмет, ще уредим освобождаването ти до полунощ.
Полунощ?
Страхът стегна гърдите ми сякаш в стоманени обръчи. Затворът означаваше да пропусна срещата във Вашингтон Скуеър парк. Връзката ми с Елизабет и без това беше адски несигурна. Ако не бях на Вашингтон Скуеър в пет часа…
— Не става — казах аз.
— Какво?
— Трябва да ги забавиш, Хестър. Да отложиш арестуването ми до утре.
— Майтапиш се, нали? Виж, те сигурно вече са там и те наблюдават.
Надникнах през вратата и се озърнах по коридора. Виждах само част от регистратурата, десния ъгъл, но това ми бе достатъчно. Там имаше две ченгета, може би повече.
— Господи — изпъшках аз и отскочих назад.
— Бек?
— Не мога да вляза в затвора — повторих аз. — Не и днес.
— Недей да изперкваш, Бек. Просто остани там. Не мърдай, не разговаряй, не прави нищо. Стой си в кабинета и чакай. Идвам веднага.
Тя затвори.
Ребека бе мъртва. И смятаха, че съм я убил аз. Смешно, разбира се, но трябваше да има някаква връзка. Предишния ден я бях посетил за пръв път от осем години. И същата нощ я бяха убили.
Какво ставаше тук, по дяволите?
Отворих вратата и подадох глава навън. Полицаите не гледаха към мен. Излязох от стаята и закрачих по коридора. Имаше заден авариен изход. Можех да се измъкна оттам. Можех да стигна до Вашингтон Скуеър парк.
Наистина ли ми се случваше всичко това? Наистина ли щях да избягам от полицията?
Не знаех. Ала когато стигнах до вратата, рискувах и хвърлих поглед назад. Едно от ченгетата ме забеляза, посочи с ръка и забърза към мен.
Отворих вратата и се затичах.
Не можех да повярвам. Бягах от полицията.
Изходът водеше към тъмна улица точно зад болницата. Може да ви прозвучи странно, обаче не познавах този квартал. Идвах, работех и си отивах. Стоях заключен в сграда без прозорци, измъчван от липсата на слънчева светлина като някой намусен бухал. Само на една пряка от болницата бях на абсолютно чужда територия.
Без конкретна причина завих надясно. Зад себе си чух вратата да се отваря.
— Стой! Полиция!
Наистина извикаха тези думи. Не спрях. Дали щяха да стрелят? Съмнявах се. Не и с всички последствия от стрелба по невъоръжен бягащ човек. Не беше невъзможно, поне не в този квартал, но не бе вероятно.
На улицата нямаше много хора, ала малцината минувачи ме зяпаха с нещо повече от бегло любопитство. Продължавах да тичам. Светът се превърна в мъгла. Минах край опасен наглед мъж с опасен наглед ротвайлер. На ъгъла седяха старци и се жалваха един на друг. Жени мъкнеха прекалено тежки чанти. Деца, които навярно трябваше да са на училище, се размотаваха наоколо, всички облечени като за авангардно ревю.
А аз… аз бягах от полицията.
Умът ми не го побираше. Краката ми вече изтръпваха, но образът на Елизабет, изправена пред онази камера, ме караше да продължавам напред.
Дишах прекалено бързо.
Чували сте за адреналина, знаете, че ви дава неестествени сили, но това си има и лошата страна. Човек изгубва самообладание. Сетивата се вцепеняват до степен на парализа. Трябва да овладееш силата, иначе ще те задуши.
Втурнах се по една пряка, както винаги правят по филмите, но тя се оказа задънена с няколко от най-отвратителните контейнери за смет. Смрадта ме накара да се закова на място като кон. По едно време, май че кмет беше Лагуардия, контейнерите бяха зелени. Сега целите бяха в ръжда. Тук-там ръждата бе прояла метала и улесняваше многобройните плъхове, които се изливаха като тиня от тръба.
Потърсих някакъв изход, врата или нещо друго, ала нямаше нищо. Абсолютно нищо. В първия момент си помислих да разбия някой прозорец, но всички на първия етаж бяха с решетки.
Можех само да се върна там, откъдето бях дошъл — и където полицаите несъмнено щяха да ме видят.
Бях в капан.
Погледнах наляво, надясно и после, колкото и да е странно, нагоре.
Противопожарните стълби.
Над мен имаше няколко. Все още използвайки помощта на адреналина, подскочих с всички сили, протегнах двете си ръце нагоре и паднах по задник. Отново опитах. Стълбите бяха прекалено високо.