Ами сега?
Навярно можех да домъкна някой от контейнерите, да се кача отгоре му и да скоча. Но капаците им бяха напълно проядени. Дори да успеех да намеря опора върху купищата боклук, пак щеше да е прекалено ниско.
Поех си дъх и се опитах да се съсредоточа. Започвах да усещам смрадта — тя проникна в ноздрите ми и като че ли завинаги се настани там. Запътих се обратно към входа на уличката.
Пращене. Като от полицейска радиостанция.
Светкавично прилепих гръб към стената и се заслушах.
Да се скрия. Трябваше да се скрия.
Пращенето се усилваше. Чух гласове. Ченгетата се приближаваха. Бях на открито.
Сирени разцепиха неподвижния въздух.
Сирени за мен.
Стъпки. Със сигурност се приближаваха. Можех да се скрия само на едно място.
Бързо определих кой контейнер не изглежда чак толкова отвратителен, затворих очи и скочих вътре.
Вкиснато мляко. Много вкиснато. Това беше първата миризма, която ме лъхна. Но не и единствената. Нещо приличаше на повръщано. Даже по-лошо. И аз седях в него. Нещо влажно и гнило. Полепваше по мен. Гърлото ми реши да задейства рефлекса на повдигането. Стомахът ми също реагира.
Чух някой да претичва край входа на уличката. Приведох се.
По крака ми полази плъх.
Едва не изкрещях, но нещо в подсъзнанието ми не ми позволи. Господи, преживяването ми се струваше абсолютно нереално. Затаих дъх. Това продължи прекалено много. Опитах се да дишам през устата, но пак ми се доповръща. Притиснах ризата си към носа и устата си. Това помогна, ала не съвсем.
Пращенето заглъхна. Стъпките също. Бях ли успял да ги заблудя? Дори да беше така, нямаше да е за дълго. Включиха се нови полицейски сирени, които влязоха в тон с другите, истинска рапсодия в синьо. Ченгетата получаваха подкрепление. Някой скоро щеше да се върне насам. Щяха да проверят уличката. И тогава?
Хванах се за ръба на контейнера, за да се надигна. Ръждата поряза дланта ми. Ръката ми полетя към устата ми. Кръв. Педиатърът в мен ме предупреди за опасността от тетанус, останалата част от личността ми отбеляза, че тетанусът е най-малката ми тревога.
Заслушах се.
Не се чуваха стъпки. Нито пращене. Сирените виеха, но какво бях очаквал? Още подкрепления. В нашия честен град вилнееше убиец. Добрите момчета трябваше да мобилизират силите си. Щяха да блокират района и да го претърсят.
На какво разстояние се бях отдалечил?
Не можех да кажа. Но знаех едно. Трябваше да продължа да бягам. Колкото може по-далеч от болницата.
Това означаваше да се махна от тази уличка.
Пак се насочих към началото й. Все още не се чуваха стъпки и пращене. Добър признак. Замислих се. Бягството беше страхотен план, но щеше да е още по-добре, ако имах цел. На изток, реших аз, въпреки че пътят натам минаваше през още по-опасни квартали. Спомних си, че съм виждал въздушна железница.
Метрото.
Така щях да се измъкна оттук. Само трябваше да се кача на метрото, да направя няколко неочаквани прехвърляния и може би щях да успея да изчезна. Но къде бе най-близкият вход?
Опитвах се да начертая мислена карта на метрото, когато в уличката зави полицай.
Изглеждаше невероятно млад и адски добре подстриган. Сините му ръкави бяха грижливо навити нагоре, прихванати с лентички върху издутите му бицепси. Той ме зяпна — не по-малко сепнат от самия мен.
И двамата се вцепенихме. Но неговото вцепенение продължи стотна от секундата повече.
Ако го бях нападнал като боксьор или каратист, сигурно щяха да ми вадят зъбите от черепа. Но аз не го направих. Паникьосах се. Реагирах от страх.
Нахвърлих му се.
Наведох глава, притиснах брадичка към гърдите си и се прицелих в абсолютния му център като ракета. Елизабет играеше тенис и веднъж ми обясни, че когато противникът ти е до мрежата, често е най-добре да забиеш топката право в корема му, защото нямало да знае накъде да се насочи. Така забавяш реакцията им.
Така се случи и сега. Тялото ми се блъсна в неговото. Вкопчих се в раменете му като маймуна, увиснала на ограда. Полетяхме на земята. Свих колене и ги забих в гърдите му. Главата ми продължаваше да е наведена и темето ми опираше в брадичката на младия полицай.
Паднахме с ужасно тупване.
Чух изхрущяване. Пареща болка прониза черепа ми. Ченгето тихо изпъшка и въздухът напусна дробовете му. Челюстта му беше счупена. Паниката окончателно овладя действията ми. Отскочих от него, като че ли бе електрошоково устройство.