Опитвах се често да сменям посоката, сякаш можех да заблудя полицията. Не се обръщах да видя дали ме гонят. Знаех, че са по петите ми. Показваха ми го сирените и радиостанциите.
Нямах шанс.
Тичах през квартал, в който иначе нямаше да се осмеля да вляза дори с кола. Прескочих една ограда и продължих през детска площадка, обрасла с висока трева. Хората приказваха за растящите цени на недвижимите имоти в Манхатън. Но тук, недалеч от Харлем Ривър Драйв, имаше свободна земя, покрита с натрошено стъкло и ръждясали останки от стари люлки, катерушки и може би автомобили.
Пред няколко бедняшки блока се бяха събрали група чернокожи тийнейджъри, всички с вид на гангстерчета, които алчно ме зяпаха. Канеха се да направят нещо — нямах представа какво — когато разбраха, че ме преследва полицията. И започнаха да ми ръкопляскат.
— Давай, бяло момче!
Кимнах, докато профучавах край тях, като маратонец, благодарен за окуражаването на публиката.
— Диало! — извика един от тях.
Продължих да тичам, но разбира се, знаех кой е Амаду Диало. Всички в Ню Йорк бяха чували за него. Ченгетата го бяха простреляли четиридесет и един пъти — и се беше оказал невъоръжен. За миг реших, че ме предупреждава за възможността полицията да стреля срещу мен.
Ала нямаше нищо подобно.
Защитата в процеса на Амаду Диало твърдеше, че когато бръкнал да извади портфейла си, ченгетата помислили, че има пистолет. Оттогава хората протестираха, като бързо вадеха портфейлите си и викаха „Диало!“. Патрулните полицаи съобщаваха, че всеки път щом някой бръкнел в джоба си така, те изпитвали страх.
Същото се случи и сега. Новите ми съюзници, които може би ми помагаха, защото ме смятаха за убиец, измъкнаха портфейлите си. Двете ченгета по петите ми се поколебаха. Това беше достатъчно, за да увеличи преднината ми.
Но какво от това?
Гърлото ми гореше. Дишах прекалено бързо. Високите ми до глезена маратонки сякаш бяха с оловни подметки. Започвах да тичам все по-мудно. Пръстите ми се провлачиха и се препънах. Изгубих равновесие, проснах се на паважа и обелих дланите, лицето и коленете си.
Успях да се изправя, но краката ми трепереха.
Преследвачите ми се приближаваха.
Ризата ми лепнеше от пот. В ушите си чувах онзи типичен шум на морски прибой. Винаги бях мразил да тичам. Новоизлюпените бегачи твърдят, че се пристрастили към удоволствието от тичането, че постигали нирвана. Така де. Винаги твърдо съм вярвал, че също като при самозадушаването, блаженството се дължи повече на липсата на кислород, отколкото на прилива на ендорфин.
Повярвайте ми, това не беше блаженство.
Бях уморен. Прекалено уморен. Не можех вечно да тичам. Озърнах се зад себе си. Нямаше ченгета. Улицата пустееше. Натиснах бравата на една врата. Заключено. Опитах друга. Отново чух пращенето. Затичах се. Към края на пряката забелязах леко открехната врата на мазе. Също ръждясала. Тук всичко бе ръждясало.
Наведох се и натиснах металната брава. Вратата с недоволно скърцане се отвори. Втренчих се в мрака.
— Отрежете му пътя от другата страна! — извика някой от преследвачите ми.
Не си направих труда да погледна назад. Бързо се вмъкнах в дупката. Стигнах до първото стъпало. Треперех. Опипах с крак за второто. Нямаше.
За миг останах в тази поза като герой от анимационно филмче, скочил от скала, преди безпомощно да пропадне надолу.
Височината не беше повече от три метра, ала като че ли мина цяла вечност, докато стигна до дъното. Размахах ръце. Не помогна. Тялото ми се приземи на цимента и зъбите ми изтракаха от сблъсъка.
Лежах по гръб и гледах нагоре. Вратата се затвори над мен. Това бе добре, предполагам, но мракът още повече се сгъсти. Направих си бърз преглед. Всичко ме болеше.
Пак чух ченгетата. Сирените продължаваха да вият, а може би звукът им просто продължаваше да кънти в ушите ми. Много гласове. И пращене на радиостанции.
Обръчът около мен се стягаше.
Претърколих се по хълбок. Опрях се на дясната си ръка и въпреки паренето на раните по дланите ми, започнах да се приповдигам. Виеше ми се свят. Когато се изправих на крака, главата ми отчаяно запротестира. Едва не паднах.
Ами сега?
Трябваше ли да остана тук? Не, нямаше да се получи. Накрая щяха да започнат да претърсват къща по къща. Щяха да ме хванат. И дори да не успееха, не бях избягал с намерението да се крия в някакво усойно мазе. Бях избягал, за да се срещнах Елизабет на Вашингтон Скуеър.