Трябваше да продължа.
Но накъде?
Очите ми започнаха да се приспособяват в мрака, поне достатъчно, за да различавам тъмни силуети. Небрежно натрупани сандъци. Купчини парцали, няколко високи столчета, счупено огледало. Зърнах отражението си и едва не отскочих назад. На челото ми имаше порезна рана. Панталоните ми бяха съдрани и на двете колена. Ризата ми висеше на дрипи. Бях измазан с толкова много сажди, че можех да мина за коминочистач.
Къде можех да ида?
Стълбище. Някъде тук трябваше да има стълбище. Заопипвах с ръце пред себе си и използвах левия си крак, като че ли бе бял бастун. Настъпих някакво строшено стъкло. Продължих.
Чух някакво мърморене и на пътя ми се изпречи гигантска камара парцали. Към мен се протегна нещо като ръка от гроба. Сподавих крясъка си.
— Химлер обича пържоли от риба тон! — извика той.
Мъжът — да, вече ясно виждах, че е мъж — започна да се изправя. Беше висок, чернокож и брадата му бе толкова сива и рунтава, че все едно бе изял овца.
— Чуваш ли ме? — изкрещя той. — Чуваш ли какво ти казвам?
После пристъпи напред. Отдръпнах се.
— Химлер! Обича пържоли от риба тон!
Брадатият очевидно беше недоволен от нещо. Той сви юмрук и го насочи към мен. Без да се замислям, отстъпих настрани. Юмрукът му прелетя край мен с достатъчно инерция — а може да бе от алкохола — за да го накара да изгуби равновесие. Мъжът се просна по очи. Не си направих труда да го чакам. Намерих стълбището и се затичах нагоре.
Вратата беше заключена.
— Химлер!
Вдигаше шум, прекалено много шум. Натиснах вратата. Нищо.
— Чуваш ли ме? Чуваш ли какво ти казвам?
Чух изскърцване. Погледнах зад себе си и видях нещо, което изпълни сърцето ми със страх. Слънчева светлина.
Някой бе отворил същата врата, през която бях влязъл.
— Кой е там долу?
Властен глас. По пода заигра лъч на фенерче. Стигна до брадатия.
— Химлер обича пържоли от риба тон!
— Ти ли викаш, старче?
— Чуваш ли ме?
С всички сили натиснах с рамо вратата. Касата започна да се разцепва. Пред очите ми се появи образът на Елизабет, онзи, който бях видял на компютъра — вдигната ръка, мамещи очи. Удвоих сили.
Вратата поддаде.
Изтърколих се навън, недалеч от входа на блока.
Ами сега?
Наблизо имаше други ченгета — все още чувах пращене на радиостанции — и един от тях продължаваше да разпитва биографа на Химлер. Нямах много време. Нуждаех се от помощ.
Но откъде?
Не можех да се обадя на Шона. Полицията сигурно я подслушваше. Същото се отнасяше за Линда. Хестър щеше да настои да се предам.
Някой отваряше входната врата.
Затичах се по мръсния линолеум в коридора. Всички врати бяха метални. И затворени. Боята по стените се лющеше. Отворих един противопожарен изход и се заизкачвах по стълбището. На третия етаж отново излязох в коридора.
И пред себе си видях старица.
За моя изненада беше бяла. Предположих, че е чула суматохата и е полюбопитствала какво става. Спрях. Тя стоеше на достатъчно разстояние от отворената си врата, че можех да се шмугна покрай нея…
Щях ли? Щях ли да стигна чак дотам, за да избягам?
Погледнах я. И тя ме гледаше. После извади пистолет.
О, господи…
— Какво искаш? — попита старицата.
С огромно удивление чух собствения си глас:
— Може ли да използвам телефона ви?
Тя не се поколеба.
— Двайсет кинта.
Бръкнах в портфейла си и извадих парите. Жената кимна и ме пусна да вляза. Апартаментът беше малък и добре поддържан. Тапицерията на мебелите и тъмните дървени масички бяха покрити с дантели.
— Ей там — посочи тя.
Телефонът бе с въртящ се диск. Странно. Никога преди не бях набирал този номер, никога не бях искал, ала го знаех наизуст. Психиатрите сигурно стръвно биха се нахвърлили да обясняват причините. Набрах и зачаках.
— Да — обади се на второто иззвъняване мъжки глас.
— Тайрис? Тук е доктор Бек. Имам нужда от помощта ти.
26
Шона поклати глава.