— Смърдиш, докторе.
— Нямах възможност да взема душ, съжалявам.
— Насам.
Тайрис бързо закрачи през задния двор на блока. Последвах го. Наложи се да подтичвам, за да вървя в крак с него. Едрият мълчаливо вървеше с нас. Той нито веднъж не завъртя глава настрани, но имах впечатлението, че не пропуска нищо.
Чакаше ни черно БМВ с тъмни стъкла, сложна антена и запален двигател. Всички врати бяха затворени, но можех да усетя рапа. Басът вибрираше в гърдите ми като камертон.
— Колата — намръщих се аз. — Не е ли малко подозрителна?
— Ако си ченге и търсиш бял доктор, къде най-малко ще го търсиш?
Имаше право.
Едрият отвори задната врата. Музиката изригна с грохота на концерт на Блек Сабат. Тайрис протегна ръка като портиер. Влязох. Той се настани до мен. Едрият се вмъкна зад волана.
Не разбирах повечето думи, които пееше рапърът, но явно беше бесен на „човека“. Изведнъж загрях.
— Това тук е Брутъс — рече Тайрис.
Имаше предвид едрия шофьор. Опитах се да срещна погледа му в огледалото, но не виждах очите му през тъмните очила.
— Приятно ми е да се запознаем — казах аз.
Брутъс не отговори.
Отново насочих вниманието си към Тайрис.
— Как успя?
— Две мои момчета вдигнаха малко патаклама на Сто четирийсет и седма улица.
— Ченгетата няма ли да ги открият?
Той изсумтя.
— Да бе, как ли не.
— Толкова ли е лесно?
— Оттам, да, лесно е. Имаме едно място, нали чаткаш, в пети блок в Хобарт Хаузис. Бутам на наемателите по десет кинта на месец да си хвърлят боклука пред задните врати. Да ги задръстват, нали чаткаш к’во искам да кажа? Ченгетата не могат да влязат оттам. Страхотно място за бизнес. Та моите момчета гръмнаха няколко пъти от прозорците, нали чаткаш к’во искам да кажа? Докато ченгетата успеят да влязат, те вече отдавна ще са духнали.
— А кой викаше за бялото момче с патлака?
— Други две мои момчета. Просто тичаха по улицата и викаха за някакъв побъркан бял мъж.
— Теоретично, за мен — казах аз.
— Теоретично — усмихнато повтори Тайрис. — Това е страхотно дълга дума, докторе.
Отпуснах глава назад. Умората постепенно ме изпълваше. Брутъс караше на изток. Той пресече онзи син мост до Янки Стейдиъм — така и не научих името му — което означаваше, че сме в Бронкс. Известно време гледах да се навеждам, в случай че някой надникне в колата, но после се сетих, че прозорците са тъмни и надзърнах навън.
Кварталът бе адски грозен, като онези сцени в апокалиптичните филми за след ядрен взрив. Имаше развалини от блокове в различна степен на разпадане. Сградите бяха разрушени, да, ала сякаш отвътре, сякаш бяха разядени носещите им стени.
Опитах се да осмисля онова, което ставаше, но мозъкът ми постоянно спускаше бариери. Подсъзнателно разбирах, че съм в нещо като шок, обаче съзнанието ми не позволяваше дори да си го помисля. Съсредоточих се върху района, през който минавахме. Навлизахме все по-навътре в разрухата. Макар че навярно не се бяхме отдалечили на повече от седем-осем километра от болницата, нямах представа къде се намираме. Предполагах, че все още сме в Бронкс. Може би в Южен Бронкс.
Пътят беше осеян с разкъсани автомобилни гуми и изтърбушени дюшеци. Из високата трева бяха пръснати големи парчета бетон. Виждаха се скелети от коли и въпреки че не горяха огньове, навярно трябваше.
— Идвал ли си насам, докторе? — подсмихна се Тайрис.
Не си направих труда да му отговоря.
Брутъс спря пред една от порутените постройки, оградена с телена мрежа. Прозорците бяха заковани с шперплат. На вратата бе залепен лист хартия, може би предупреждение за разрушаване на сградата. И вратата беше шперплатова. Тя се отвори. Навън с олюляване излезе мъж и вдигна двете си ръце, за да заслони очи от слънцето, залитайки като Дракула под силата на лъчите му.
Зави ми се свят.
— Да вървим — каза Тайрис.
Пръв слезе Брутъс и ми отвори вратата. Благодарих му. Той отново не отговори. Имаше абсолютно безизразно лице, което човек не можеше да си представи усмихнато. А навярно нямаше и да пожелае.
Влязохме през един отвор в телената мрежа. Залитащият мъж се приближи до Тайрис. Брутъс се напрегна, но Тайрис му даде знак да се успокои. Двамата с непознатия сърдечно се поздравиха и се ръкуваха. После всеки продължи по пътя си.