— Патлак за шампиони — прибави Тайрис.
Искаше ми се да го откажа, но щеше да е глупаво. Вече ме подозираха в две убийства, нападение на полицай, съпротива при арест и сигурно в още цял куп неща. Какво значение имаше обвинението в незаконно притежаване на оръжие?
— Зареден е — предупреди ме той.
— Има ли предпазител или нещо подобно?
— Вече не.
— Аха — казах аз. Бавно го завъртях в ръце. Спомнях си последния път, когато бях държал оръжие. Доставяше ми удоволствие. Нещо в тежестта му, предполагам. Харесваше ми допирът, студът на стоманата. Ръкохватката идеално лягаше в дланта ми. Не ми харесваше, че ми харесваше.
— Вземи и това. — Тайрис ми подаде нещо, което приличаше на мобифон.
— Какво е това?
Той се намръщи.
— На какво ти прилича? Мобифон. Но номерът е краден. Не могат да го проследят до теб, чаткаш ли?
Кимнах. Чувствах се абсолютно извън средата си.
— Зад оная врата има баня — посочи надясно Тайрис. — Няма душ, но има мивка. Измий си смрадливия гъз. Аз ще ти донеса чисти дрехи. После с Брутъс ще те закараме до Вашингтон Скуеър.
— Нали каза, че искаш да разговаряме за нещо?
— След като се преоблечеш — отвърна той. — Тогава.
27
Ерик У гледаше дървото. Лицето му беше ведро, брадичката леко повдигната нагоре.
— Ерик? — Гласът принадлежеше на Лари Гандъл.
Кореецът не се обърна.
— Знаеш ли как се казва това дърво? — попита той.
— Не.
— Брястът на обесения.
— Очарователно. — У се усмихна.
— Според някои историци през осемнайсети век този парк се използвал за публични екзекуции.
— Страхотно, Ерик.
— Да.
Край тях профучаха двама голи до кръста мъже на ролери. Мощен касетофон бичеше Джеферсън Еърплейн. Вашингтон Скуеър парк, който, разбира се, носеше името на Джордж Вашингтон, бе едно от онези места, които се опитваха да се вкопчат в шестдесетте години, макар че пръстите им вече се изхлузваха. Обикновено имаше демонстранти, ала те повече приличаха на актьори от носталгична кавър версия, отколкото на истински революционери. Уличните изпълнители проявяваха прекалено много финес. Бездомниците бяха толкова колоритни, че изглеждаха някак изкуствено.
— Сигурен ли си, че мястото е покрито? — попита Гандъл.
Кореецът кимна, без да откъсва поглед от дървото.
— Шестима души. Плюс двамата в буса.
Гандъл се озърна зад себе си. Бусът беше бял с магнитен надпис „Бояджийски услуги B&T“, телефон и любопитна емблема с нещо като човечето от играта „Монополи“, което държеше стълба и бояджийска четка. Ако някой ги накараше да опишат буса, свидетелите щяха да си спомнят името на фирмата и може би номера.
Които не съществуваха.
Бусът бе спрял успоредно на друга кола. В Манхатън имаше по-голяма вероятност вниманието да привлече един правилно паркирал фирмен автомобил; отколкото обратното. Ако се приближеше полицай, щяха да продължат към паркинга на Лафайет стрийт. Там щяха да сменят регистрационните номера и магнитния надпис. И после щяха да се върнат.
— По-добре да се прибереш в буса — каза У.
— Смяташ ли, че Бек ще успее да дойде?
— Съмнявам се.
— Мислех, че арестуването му ще я накара да се появи. Нямах представа, че ще си уговорят среща.
Един от техните хора, къдрокосият с анцуга от компютърния клуб, беше видеосъобщението. Но докато го съобщи, У вече бе подхвърлил уликите в дома на Бек.
Нямаше значение. Всичко щеше да се уреди.
— Трябва да ги хванем и двамата, но тя е по-важна — рече Гандъл. — В най-лошия случай ще ги убием. Обаче е най-добре да ги заловим живи. За да разберем какво знаят.
У не отговори. Все още гледаше дървото.
— Ерик?
— Обесиха майка ми на такова дърво — каза кореецът.
Гандъл не беше сигурен какво да отвърне, затова се спря на:
— Съжалявам.
— Смятаха я за шпионка. Шестима мъже я съблякоха гола и я биха с бич часове наред. Навсякъде. Даже плътта по лицето й беше разкъсана. И през цялото време остана в съзнание. Не преставаше да крещи. Мина много време, докато умре.
— Господи — промълви Гандъл.
— Накрая я обесиха на едно огромно дърво. — Кореецът посочи Бряста на обесения. — Точно такова. За назидание, разбира се. Така че никой друг да не стане шпионин. Но птиците и животните я докопаха. След два дни бяха останали само кокали.