У отново постави слушалките на ушите си. Той се извърна от дървото.
— Наистина трябва да се скриеш — каза младежът.
Лари не можеше да откъсне очи от могъщия бряст, ала успя да кимне и да продължи по пътя си.
28
Обух си черни дънки с талия горе-долу колкото обиколката на гума на камион. Трябваше здраво да ги стегна с колана. Черната риза ми висеше като палто. Костюмът се допълваше от черна бейзболна шапка с емблема, която не познавах, и същите черни очила, каквито носеше Брутъс.
Когато излязох от банята, Тайрис едва не се засмя.
— Гот изглеждаш, докторе. — После лицето му стана сериозно. И той побутна към мен няколко хванати с телбод листа. Взех ги. Най-отгоре пишеше „Завещание“. Въпросително го погледнах.
— За това исках да си поприказваме — каза той.
— За твоето завещание ли?
— Имам още две години в плана.
— Какъв план?
— Ако продължа да правя това още две години, ще събера достатъчно пари, за да измъкна Ти Джей оттук. Според мен имам шейсетина процента вероятност за успех.
— За какъв успех?
Очите му се впериха в моите.
— Ти знаеш.
Наистина знаех. Имаше предвид оцеляването си.
— Къде ще отидеш?
Тайрис ми подаде пощенска картичка. Слънце, синя вода и палми. Беше смачкана от старост.
— Във Флорида — замечтано отвърна той. — Бил съм там. Тихо е. Има басейни и добри училища. Никой няма да се чуди откъде съм взел парите, нали чаткаш к’во искам да кажа?
Върнах му картичката.
— Не разбирам какво общо имам аз.
— Това — Тайрис повдигна снимката — е планът, ако се изпълнят шейсетте процента. — А това — той посочи завещанието, — ако се изпълнят другите четирийсет.
Казах му, че все още не разбирам.
— Преди шест месеца отидох в центъра, нали чаткаш к’во искам да кажа? Взех си стабилен адвокат. Един-два часа с него ми струваха два бона. Казва се Джоуъл Маркъс. Ако умра, трябва да отидеш при него. Ти си изпълнителят на завещанието ми. Имам някои документи при адвоката. От тях ще разбереш къде са парите.
— Защо аз?
— Ти обичаш сина ми.
— Ами Латиша?
Той направи презрителна гримаса.
— Тя е женска, докторе. Още щом се гътна, ще започне да се озърта за нов хуй, нали чаткаш к’во искам да кажа? Сигурно пак ще надуе корема. Може да се върне към дрогата. — Тайрис се отпусна назад и скръсти ръце. — Нямам им вяра на женските, докторе. Трябва да го знаеш.
— Тя е майка на Ти Джей.
— Така е.
— И го обича.
— Да, знам. Обаче си е женска, нали чаткаш к’во искам да кажа? Ако й дадеш такива пари, ще ги профука за един ден. Затова съм създал попечителски фондове и такива глупости. И ти си изпълнител. Ако Латиша поиска пари за Ти Джей, ти ще трябва да одобряваш. Ти и оня, Джоуъл Маркъс.
Бях готов да възразя, че той е сексист и неандерталец, но моментът едва ли беше подходящ. Завъртях се на стола и го погледнах. Тайрис бе на около двадесет и пет години. Бях виждал мнозина като него. Винаги съм ги приемал като едно цяло, с лица, слети в тъмна маса от зло.
— Тайрис?
Той вдигна очи към мен.
— Замини веднага.
Тайрис се намръщи.
— Използвай парите, които имаш. Намери си работа във Флорида. Аз ще ти дам назаем повече, ако ти трябват. Но вземи семейството си и замини веднага.
Той поклати глава.
— Тайрис?
Той се изправи.
— Хайде, докторе, да вървим.
— Все още го търсим.
Ланс Файн беснееше и восъчното му лице почти се топеше. Димонте дъвчеше клечката си за зъби. Крински си водеше бележки. Стоун си вдигаше панталона.
Карлсън се разсейваше, наведен над факс, който току-що бяха получили в колата.
— Какво за стрелбата? — изсумтя прокурорът.
Униформеният полицай — агент Карлсън не си бе направил труд да научи името му — сви рамене.
— Никой не знае нищо. Смятат, че най-вероятно не са свързани.
— Не били свързани? — изкрещя Файн. — Що за некадърен идиот си ти, Бени? Те тичаха по улицата и викаха за някакъв бял тип.
— Е, да, ама сега никой не знае нищо.