— Притисни ги — нареди прокурорът. — Здраво ги притисни. Искам да кажа, как може човек като него да избяга, а?
— Ще го пипнем.
Стоун потупа Карлсън по рамото.
— Какво има, Ник?
Карлсън намръщено погледна разпечатката и продължи да мълчи. Той беше подреден човек, почти педант. Прекалено често си миеше ръцете. Преди да излезе от дома си, понякога десетина пъти заключваше и отключваше вратата. И сега напрегнато се взираше във факса, защото нещо просто не се връзваше.
— Ник?
Партньорът му се обърна към него.
— Пистолетът от сейфа на Сара Гуудхарт.
— Онзи, при който ни отведе ключът от трупа ли?
— Да.
— Какво по-точно? — попита Стоун.
Карлсън продължаваше да се мръщи.
— Има много празноти.
— Какви празноти?
— Първо, ние смятаме, че сейфът на Сара Гуудхарт е бил на Елизабет Бек, нали така?
— Да.
— Обаче през последните осем години някой редовно го е плащал. Елизабет Бек е мъртва. Мъртвите жени не плащат сметки.
— Може да е баща й. Според мен той не ни казва всичко.
Карлсън не беше съгласен.
— Ами подслушвателните устройства, които намерихме в дома на Бек?
— Не знам — сви рамене Стоун. — Може да го е подозирал и някой друг от управлението.
— Вече щяхме да чуем. А и докладът за пистолета, който открихме в сейфа. — Той посочи факса. — Видя ли какво ни пращат от Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие?
— Не.
— Компютърната система не го е засякла, но пък това не е чудно, защото нямат данни отпреди осем години. — Компютърната система на Бюрото по алкохола, тютюна и огнестрелното оръжие се използваше за свързване на информация от стари престъпления с новооткрити оръжия. — Затова пък имаме нещо от Националния информационен център. Познай кой е последният регистриран собственик на пистолета.
Той подаде разпечатката на Стоун. Партньорът му плъзна поглед надолу и стигна до съответния ред.
— Стивън Бек?
— Бащата на Дейвид Бек.
— Той е починал, нали?
— Да.
Стоун му я върна обратно.
— Сигурно синът му е наследил оръжието.
— Тогава защо жена му го е пазила в сейф заедно с ония снимки?
Другият агент се замисли за миг.
— Може да се е страхувала, че ще я убие.
Карлсън пак свъси вежди.
— Пропускаме нещо.
— Виж, Ник, хайде да не усложняваме нещата. Заковали сме Бек за убийството на Скейс. Хайде просто да забравим за Елизабет Бек, става ли?
Партньорът му го погледна.
— Да я забравим ли?
Стоун се прокашля и разпери ръце.
— Хайде да си го признаем. Достатъчно е да заковем Бек за Скейс. Обаче жена му — господи, този случай е отпреди осем години. Имаме някои улики, да, но не стигат, за да му предявим обвинение. Вече е късно. Може би… — той драматично сви рамене, — може би е най-добре да не разлайваме кучетата.
— Какво искаш да кажеш, по дяволите?
Стоун се приближи към него и му даде знак да се наведе.
— Някои хора в Бюрото предпочитат да не изравяме оная история.
— Кои?
— Няма значение, Ник. Всички сме на една и съща страна, нали така? Ако установим, че Келъртън не е убил Елизабет Бек, това само ще отвори кутията на Пандора, нали? Адвокатът му сигурно ще поиска нов процес…
— Те изобщо не са го съдили за Елизабет Бек.
— Но му я приписахме. Това ще предизвика съмнение, нищо повече. Така ще стане по-чисто.
— Не искам да е по-чисто — отвърна Карлсън. — Искам истината.
— Всички я искаме, Ник. Но още повече искаме справедливост, нали? Бек ще получи доживотна присъда за Ребека Скейс. Келъртън ще остане в затвора. Така и трябва да е.
— Има празноти, Том.
— Постоянно го повтаряш, но аз не виждам такива. Ти пръв откри, че е най-вероятно Бек да е убил жена си.
— Точно така — отвърна Карлсън. — Жена си. Не Ребека Скейс.
— Не те разбирам.
— Убийството на Скейс не се връзва.
— Поднасяш ли ме? Случаят става още по-солиден. Скейс е знаела нещо. Ние започнахме да стягаме обръча. Бек е трябвало да й запуши устата.
Карлсън отново се намръщи.
— Какво? — продължи Стоун. — Да не смяташ, че вчера Бек случайно е отишъл в студиото й, точно след като го притиснахме?