— Не.
— Тогава какво, Ник? Не разбираш ли? Убийството на Скейс е съвсем логично.
— Малко прекалено логично.
— А, не започвай с тия глупости.
— Ще ти задам един въпрос, Том. Мислиш ли, че убийството на Елизабет Бек е планирано и извършено професионално?
— Категорично.
— Точно така. Доктор Бек е убил всички свидетели. Избавил се е от труповете. Ако не бяха дъждовете и оная мечка, ние нямаше да научим нищо. И нека си го признаем. Въпреки това не разполагаме с достатъчно доказателства, за да повдигнем обвинение, а още по-малко да го осъдим.
— И?
— Тогава защо Бек изведнъж изглупява? Той знае, че сме по петите му. Знае, че асистентът на Скейс ще потвърди, че в деня преди убийството го е видял в студиото. Тогава защо проявява глупостта да остави пистолета в гаража си? Защо проявява глупостта да изхвърли ръкавиците в собственото си кошче за боклук?
— По-спокойно — каза Стоун. — Този път е бързал. Предишния път е имал много време за подготовка.
— Прочете ли доклада за наблюдението? — Карлсън му подаде документа. — Сутринта Бек е ходил при патолога. Защо?
— Не знам. Може да е искал да разбере дали в доклада за аутопсията има нещо уличаващо.
Карлсън свъси вежди. Ръцете го сърбяха. Искаше му се да се измие.
— Пропускаме нещо, Том.
— Не виждам какво, но хей, така или иначе, трябва да го арестуваме. Тогава ще видим кое как, нали?
Стоун се запъти към Файн. Карлсън се замисли за посещението на Бек при патоанатома. Той извади мобифона си, избърса го с носната си кърпичка и набра номера.
— Свържете ме с патоанатома на окръг Съсекс.
29
Едно време — поне преди десет години — нейни приятели бяха живели в хотел „Челси“ на Западна Двадесет и трета улица. В хотела имаше и туристи, и постоянни обитатели, всички до един ексцентрици. Художници, писатели, студенти, наркомани. Черни нокти, боядисани в бяло лица, кървавочервено червило, коса без следа от къдрене — преди всичко това да стане модерно.
Почти нищо не се беше променило. Място, на което човек спокойно можеше да остане анонимен.
След като си бе взела парче пица от отсрещната страна на улицата, тя се беше регистрирала и оттогава не бе излизала навън. Ню Йорк. Някога беше смятала този град за роден, ала през последните осем години идваше тук едва за втори път.
Липсваше й.
С опитна ръка тя напъха косата си под перуката. Днес носеше руса с тъмни корени. Сложи си очила с телени рамки и намести имплантите в устата си. Те променяха формата на лицето й.
Ръцете й трепереха.
На кухненската маса лежаха два самолетни билета. Тази вечер щяха да пътуват с полет 174 на Бритиш Еъруейс от международно летище „Кенеди“ за лондонското „Хийтроу“, където щеше да ги посрещне неин човек с нови самоличности. Оттам щяха да вземат влака за Гатуик и да вземат следобедния самолет за Найроби, Кения. В подножието на Маунт Меру в Танзания щеше да ги чака джип за тридневно пътуване.
Щом стигнеха там, на едно от малкото места на планетата без радио, телевизия и електричество, щяха да са свободни.
Имената на билетите бяха Лайза Шърман и Дейвид Бек.
Тя за последен път дооправи перуката и погледна отражението си. Очите й се замъглиха и за миг се върна отново на езерото. В гърдите й пламна надежда и за пръв път не направи нищо, за да я угаси. Успя да се усмихне и се обърна.
Спусна се с асансьора във фоайето и зави надясно по Двадесет и трета улица.
Вашингтон Скуеър парк беше съвсем наблизо.
Тайрис и Брутъс ме оставиха на ъгъла на Западна Четвърта улица и Лафайет стрийт, на около четири преки източно от парка. Сравнително добре познавах квартала. Елизабет и Ребека бяха живели на Вашингтон Скуеър, чувствайки се възхитително авангардни в квартирата си в Западен Гринидж Вилидж — фотографката и адвокатката социална работничка, устремили се към бохемата заедно с другите, израснали в предградията мечтатели и издържащи се с ренти революционери. Честно казано, нямах им много вяра, но от мен да мине.
По онова време следвах в медицинския факултет на Колумбийския университет и живеех на Хейвън Авеню, близо до болницата, която днес носи името „Ню Йорк Пресвитериън“. Но естествено, прекарвах много време при Елизабет.
Хубави години.
До срещата оставаше половин час.
Запътих се по Западна Четвърта улица и навлязох в квартал, доминиран от Нюйоркския университет. Навсякъде висяха ярколилави знаменца с емблемата на университета. Това ярколилаво беше адски грозно и изпъкваше на тухления фон на Гринидж Вилидж. Прекалено агресивно, помислих си аз, за такава либерална общност. Ала какво да се прави?