Глупаво.
Приповдигна се и отново погледна към Бек. Сърцето й мъчително се сви. Изглеждаше невероятно самотен, невероятно млад, безсилен и безпомощен. Дали беше преодолял смъртта й? Навярно. Дали се бе съпротивлявал, дали си беше изградил нов живот? Може би. Дали се бе възстановил от удара само за да го връхлети нова трагедия заради нейната глупост?
Определено.
Очите й отново се навлажниха.
Извади двата самолетни билета. Подготовка. Това винаги беше ключът към нейното оцеляване. Подготовка за всякакви случайности. Ето защо бе планирала срещата тук, в обществен парк, който отлично познаваше, и можеше да се възползва от това преимущество. Не го беше признавала пред себе си, но знаеше, че съществува такава вероятност.
Това бе краят.
Беше време да върви. Сама. И този път завинаги.
Чудеше се как ще реагира Бек, след като тя не се появи. Дали щеше безкрайно да търси в компютъра си имейли, които нямаше да пристигнат? Дали щеше да се вглежда в лицата на непознатите и да си представя, че е видял нейното? Дали просто щеше да забрави и да продължи напред — и когато се вслушаше в истинските си чувства, дали тя наистина искаше да стане така?
Нямаше значение. На първо място стоеше оцеляването. Поне неговото. Нямаше избор. Трябваше да върви.
С огромно усилие откъсна поглед от него и бързо се спусна по стълбището. Задният изход водеше към Западна Трета улица, така че изобщо не се налагаше да влезе в парка. Тя натисна тежката метална врата и излезе навън. Хвана такси на ъгъла на „Съливан“ и „Блиъкър“.
Отпусна се назад и затвори очи.
— Накъде? — попита шофьорът.
— На летище „Кенеди“ — отвърна тя.
30
Мина прекалено много време.
Седях на пейката и чаках. В далечината виждах прочутата мраморна арка на парка. Твърдеше се, че я е „проектирал“ Станфорд Уайт, известният архитект от края на деветнадесети и началото на двадесети век. Не разбирах. Как може да „проектираш“ чужда творба? Не беше тайна, че Вашингтонската арка е пълно копие на Триумфалната арка в Париж. Нюйоркчани се възхищаваха на нещо, което всъщност бе имитация. Нямах представа защо.
Вече не можеше да се доближиш до арката. Беше заградена с телена мрежа, същата като онази, която бях видял в Южен Бронкс, за да обезкуражи „художниците на графити“. Паркът изобилстваше с огради. Почти всички тревни площи бяха изолирани — на места с двойна ограда.
Къде бе тя?
Наоколо се разхождаха гълъби с онова собственическо чувство, което обикновено се свързва с политиците. Към мен се насочи цяло ято. Те закълваха маратонките ми и после вдигнаха глави, сякаш разочаровани, че не е нещо за ядене.
— Тук обикновено седи Тай.
Каза го един бездомник с шапка с формата на пумпал. Той седна срещу мен.
— Аха — отвърнах аз.
— Тай ги храни. Те обичат Тай.
— Аха.
— Затова те връхлетяха така. Не че не те харесват. Мислят те за Тай. Или за приятел на Тай.
— Аха.
Погледнах си часовника. Седях тук почти два часа. Тя не идваше. Бе се случило нещо. Отново се зачудих дали всичко не е измама, но бързо отхвърлих тази мисъл. По-добре да продължавам да вярвам, че съобщенията са от Елизабет. Ако беше измама, е, все някога щях да разбера.
„Каквото и да се случи, обичам те…“
Така пишеше в имейла. Каквото и да се случи. Като че ли нещо можеше да се обърка. Като че ли можеше да се случи нещо. Като че ли трябваше просто да забравя и да продължа напред.
По дяволите.
Чувствах се странно. Да, бях смазан. Полицията ме преследваше. Бях изтощен, пребит и още малко оставаше да си изгубя разсъдъка. И все пак от години не се бях чувствал толкова странно. Нямах представа защо. Ала не възнамерявах да се откажа. Единствено Елизабет знаеше всички онези неща — времето за целувки, Госпожата с прилепите, „Тийнейджърските секс пудели“. Следователно имейлите бяха пратени от нея. Или поне някой я беше накарал да ги прати. И в двата случая тя бе жива. Нямаше друга възможност. Е, ами сега?
Извадих новия си мобилен телефон. Потърках брадичка, после ми хрумна нещо. Набрах номера. Мъжът, който от много отдавна седеше срещу мен и четеше вестник, крадешком ми хвърли поглед. Това не ми хареса. По-добре да си предпазлив, за да не съжаляваш. Станах и се отдалечих така, че да не може да ме чува.