Изрусеният ме блъсна към буса. Отвътре се протегнаха ръце и ме задърпаха. Паднах на студения метален под. Нямаше седалки. Вратата се затвори. Бусът се вля обратно в трафика.
Целият епизод, от ръката, докоснала рамото ми, до потеглянето на колата, продължи около пет секунди.
Глокът, спомних си аз.
Опитах се да се пресегна към него, но някой ми се нахвърли изотзад. Ръцете ми бяха приковани към пода. Чух изщракване и дясната ми китка бе закопчана с белезници за решетката на пода. Накараха ме да се обърна, като едва не ми изкълчиха рамото. Двама. Вече ги виждах. Бели мъже, около тридесетинагодишни. Виждах ги ясно. Прекалено ясно. Можех да ги разпозная. Трябва да го знаеха.
Това не беше на добре.
Закопчаха и лявата ми китка и сега лежах с разперени ръце на пода. Те седнаха върху краката ми. Бях напълно безпомощен.
— Какво искате? — попитах аз.
Никой не ми отговори. Бусът скоро спря зад ъгъла. Едрият азиатец се вмъкна отзад и отново потеглихме. Той се наведе и ме погледна с изражение, което приличаше на любопитство.
— Защо беше в парка? — попита ме той.
Гласът му ме порази. Бях очаквал да е сумтящ или заплашителен, ала той звучеше напевно и зловещо детински.
— Кои сте вие? — контрирах аз.
Изрусеният заби юмрук в корема ми. Удари ме толкова силно, че кокалчетата на пръстите му за малко да стигнат до пода на буса. Опитах се да се свия на кълбо, но белезниците и мъжете, които седяха върху краката ми, не ми позволиха. Въздух. Исках единствено въздух. Стори ми се, че ще повърна.
„Ще те следят…“
Сега разбирах защо са били всички предпазни мерки — анонимните мейли, тайните думи, предупрежденията. Елизабет се страхуваше. Още не знаех отговорите на всички въпроси, по дяволите, не знаех отговора на почти никой, ала най-после ми ставаше ясно, че загадъчните й послания са резултат от страх. Страх да не я открият.
Да не я открият тези хора.
Задушавах се. Всяка клетка в тялото ми копнееше за кислород. Накрая азиатецът кимна на другите двама и те се отдръпнаха от краката ми. Свих колене към гърдите си. Мъчех се да си поема дъх, мятайки се като епилептик. След малко дишането ми се успокои. Изрусеният бавно приклекна до мен. Не откъсвах очи от неговите. Или поне се опитвах. Не бе като да гледаш очите на друг човек или дори на животно. Това бяха очи на нещо неодушевено. Все едно да се вглеждаш в очите на кантонерка.
Но аз не мигнах.
И беше млад, този мой похитител — на не повече от двадесет, най-много двадесет и пет. Той постави длан от вътрешната страна на ръката ми, точно над лакътя.
— Защо беше в парка? — напевно повтори азиатецът.
— Обичам да ходя там.
Той силно натисна. Само с два пръста. Ахнах. Пръстите му се впиха в плътта ми и улучиха нервен възел. Очите ми се изцъклиха. Никога не бях изпитвал такава болка. Замятах се като риба на кукичка. Опитах се да ритам, но краката ми бяха като гумени ленти. Не можех да дишам.
Изрусеният не ме пускаше.
Все очаквах да се отдръпне. Той не помръдваше. От гърлото ми се изтръгна хленч. Но отегченото му изражение не се промени.
Бусът продължаваше да се движи. Мъчех се да изтърпя болката, да я разделя на интервали или нещо подобно. Ала не успях. Имах нужда от отдих. Само за миг. Трябваше да го накарам да престане. Но той бе непоклатим. И ме гледаше с онези пусти очи. Натискът се трупаше в главата ми. Бях онемял — нямаше да мога да отговоря на въпроса му, дори да исках. И азиатецът го знаеше.
Избягай от болката. Не можех да мисля за друго. Как да избягам от болката? Цялото ми същество сякаш се съсредоточи в този нервен възел в ръката ми. Тялото ми гореше, натискът в черепа ми се усилваше.
Само миг преди главата ми да избухне, той ненадейно ме пусна. Отново ахнах, този път от облекчение. Ала то не продължи много. Дланта му се плъзна към долната част на корема ми и спря.
— Защо беше в парка?
Опитах се да измисля свястна лъжа. Ала изрусеният не ми даде време. Дълбоко заби пръсти и болката се върна, дори още по-силна от преди. Показалецът му прониза черния ми дроб като щик. Пак се замятах. Отворих уста в безмълвен вик.
Главата ми се клатеше насам-натам. И в този момент зърнах тила на шофьора. Бусът беше спрял, навярно на светофар. Шофьорът гледаше право напред — към пътя, предполагам. После събитията започнаха да се развиват с бясна скорост.