Видях, че шофьорът завърта глава към левия прозорец, като че ли бе чул шум. Ала закъсня. Нещо го удари по слепоочието. Той падна като патица на стрелбище. Предните врати на колата се отвориха.
— Горе ръцете!
Появиха се две дула. Насочени към купето. Азиатецът отдръпна ръка от мен. Отпуснах се по гръб, неспособен да помръдна.
Зад оръжията видях две познати лица и едва не извиках от радост.
Тайрис и Брутъс.
Един от белите направи движение. Тайрис небрежно натисна спусъка. Гърдите на мъжа експлодираха. Той се просна назад с отворени очи. Мъртъв. Несъмнено. Шофьорът изпъшка. Започваше да идва на себе си. Брутъс силно заби лакът в лицето му. Мъжът отново утихна.
Вторият бял стоеше с вдигнати ръце. Изражението на моя азиатски мъчител изобщо не се бе пременило. Сякаш наблюдаваше от разстояние и не помръдваше. Брутъс зае мястото на шофьора и превключи на скорост. Тайрис продължаваше да се цели в изрусения.
— Откопчайте го — заповяда той.
Белият погледна азиатеца, който кимна. Белият отключи белезниците ми. Опитах се да седна. Като че ли нещо в мен се беше пръснало и парченцата се забиваха в плътта ми.
— Добре ли си? — попита ме Тайрис.
Успях да кимна.
— Искаш ли да ги очистя?
Обърнах се към все още дишащия бял.
— Кой те нае?
Той пак се озърна към младия азиатец. Последвах примера му.
— Кой те нае?
Мъчителят ми най-после се усмихна, но очите му не се промениха. И отново всичко стана прекалено бързо.
Изобщо не видях ръката му да се движи, ала в следващия миг ме бе стиснал за тила. С лекота ме блъсна към Тайрис. За момент полетях във въздуха, подритвайки с крака като че ли това щеше да ме забави. Тайрис нямаше време да се отдръпне. Приземих се отгоре му. Опитах се бързо да се претърколя настрани, но докато се изправим, азиатецът вече се беше измъкнал през страничната врата.
И изчезна.
— Скапан Брус Ли на стероиди — изруга Тайрис.
Кимнах.
Шофьорът пак се размърда. Брутъс се приготви да го удари с юмрук, но Тайрис го спря.
— Тия двамата не знаят нищо — каза ми той.
— Така смятам и аз.
— Можем да ги убием или да ги пуснем. — Като че ли не бе нищо сериозно.
— Пусни ги.
Брутъс намери тиха пряка, може би някъде в Бронкс, не бях сигурен. Все още дишащият бял сам скочи от колата. Брутъс изхвърли шофьора и мъртвия, като че ли бяха вчерашен боклук. Отново потеглихме. В продължение на няколко минути мълчахме.
Тайрис сплете пръсти на тила си и се отпусна назад.
— Добре че бяхме наблизо, а, докторе?
Кимнах. Това беше омаловажаването на хилядолетието.
32
Старите доклади за аутопсии се съхраняваха в Лейтън, Ню Джърси, недалеч от границата с Пенсилвания. Специален агент Ник Карлсън отиде там сам. Не обичаше много складовете. От тях го побиваха тръпки. Денонощно отворени, без охрана, със символична видеокамера на входа… Бог знаеше какво лежеше заключено в тези бетонни сгради. Карлсън беше наясно, че много от тях са претъпкани с дрога, пари и всевъзможна контрабанда. Това не го безпокоеше особено. Ала си спомняше случая отпреди няколко години, когато бяха отвлекли един шеф от нефтената промишленост и го бяха оставили в такъв склад, затворен в сандък. Човекът се бе задушил. Карлсън присъстваше, когато го откриха. Оттогава си представяше и живи хора, необяснимо изчезнали, само на няколко метра от него, оковани в мрака и със запушена уста.
Хората често отбелязваха, че светът е ужасен. Нямаха си и представа колко са прави.
Окръжният патолог Тимъти Харпър излезе от напомняща на гараж постройка с голям светлокафяв плик в ръка. Той подаде на Карлсън доклада за аутопсия, на който беше написано името на Елизабет Бек.
— Трябва да се разпишете — каза Харпър.
Агентът се подписа.
— Бек не ви ли каза защо иска да го види? — попита той.
— Все повтаряше, че бил опечален съпруг, но иначе… — Патологът сви рамене.
— Разпитва ли нещо друго за случая?
— Нищо особено.
— Сигурен ли сте?
Харпър се замисли за миг.
— Пита дали си спомням кой е разпознал трупа.
— А вие спомняхте ли си?
— Отначало не.
— Кой го разпозна?