— Още малко — помолих аз.
Поставих ръка върху мишката и насочих курсора към иконката „Прочети“. Кликнах:
„За: dbeckmd@nyhosp.com
От: 13943928@comparama.com
Тема: ЕП+ДБ /////////////////////“
„Кликни тази хипервръзка, време за целувки, годишнина.“
В гърдите ми растеше оловна топка.
Време за целувки?
Това трябваше да е шега. Не си падам по загадките. Не си падам и по чакането.
Пак хванах мишката и насочих стрелката към хипервръзката. Кликнах я и чух първобитният модем да надава механичния си брачен зов. В болницата имаме стара система. Минава цяла вечност, докато отвориш браузъра. Чаках и си мислех: „Време за целувки, откъде знаят за времето за целувки?“.
Браузърът се отвори. Грешка.
Намръщих се. Кой беше пратил това съобщение? Опитах повторно. Отново грешка. Връзката бе прекъсната.
Кой знаеше за времето за целувки?
Никога не съм казвал на никого. С Елизабет не сме го обсъждали много, сигурно защото не беше нещо важно. Бяхме адски старомодни, затова просто си мълчахме по такива въпроси. Всъщност ни бе срам, но когато преди двадесет и една години за пръв път се целунахме, аз погледнах часа. Просто ей така. Отдръпнах се назад, сведох очи към своя касио и казах: „Шест и петнайсет“. И Елизабет отговори: „Време за целувки“.
Препрочетох съобщението. Вече започвах да се ядосвам. Това минаваше всякакви граници. Едно е да пратиш жесток имейл, но…
„Време за целувки.“
Е, времето за целувки беше утре в 18:15. Нямах голям избор. Трябваше да чакам дотогава.
Така да е.
За всеки случай записах имейла на дискета. Отворих опциите за принтиране и натиснах „Принтирай всичко“. Не разбирам много от компютри, но знам, че понякога можеш да проследиш произхода на едно съобщение по всички онези идиотии накрая. Чух принтера да се включва. Отново погледнах темата. За пореден път преброих чертите. Все още двадесет и една.
Пак се замислих за дървото и онази първа целувка и в моя задушаващо тесен кабинет започнах да усещам уханието на ягодови бонбони.
2
Вкъщи ме очакваше още един шок от миналото.
Живея оттатък моста Джордж Вашингтон — в типично американско предградие, Грийн Ривър, Ню Джърси, квартал, в който въпреки името5 нямаше никаква река и зеленото ставаше все по-малко. Вкъщи, това всъщност е домът на дядо. Преместих се при него и безкрайната му върволица от чуждестранни медицински сестри, когато преди три години почина баба.
Дядо има Алцхаймер. Умът му е малко като стар черно-бял телевизор с повредена стайна антена. Постоянно включва и изключва, в някои дни е по-добре, отколкото в други. Трябва да държиш антената в определена посока и изобщо да не я местиш. Поне така беше преди. Напоследък обаче телевизорът едва мъждука.
Никога не съм обичал дядо. Той беше властен човек, от онези старомодни мъже, чиято обич се изразява правопропорционално на успеха ти. И естествено, не обръщаше внимание на чувствителния си, неатлетичен внук, въпреки добрите му оценки.
Съгласих се да се преместя при него, защото знаех, че иначе ще трябва да го вземе сестра ми. Линда си беше такава. Когато в Бруклейкския летен лагер пеехме „Целият свят е в ръцете Му“, тя взимаше смисъла прекалено присърце. Щеше да се чувства длъжна. Но Линда имаше син, партньорка и отговорности. Аз нямах. Затова нанесох превантивен удар и се преместих. Пък и ми харесваше да живея тук, струва ми се. Беше тихо.
Клоуи, моята кучка, дотича при мен, като махаше с опашка. Почесах я зад клепналите уши. Скоро тя започна да гледа каишката.
— След малко — казах аз.
Клоуи не обичаше този израз и ме стрелна с поглед — което не е лесно, ако козината ти напълно покрива очите. Тя беше британско коли, порода, която най-много прилича на овчарско куче от всички останали овчарки. С Елизабет я бяхме купили веднага след като се оженихме. Елизабет обичаше кучета. Аз не. Сега обичам.
Клоуи се притисна до вратата и започна да гледа ту към нея, ту към мен. Намек.
Дядо дремеше пред телевизора. Не се обърна към мен, но пък като че ли не гледаше и предаването. Лицето му беше замръзнало в постоянно безжизнено изражение. Променяше се само когато му сменяха памперсите. Устните му се свиваха и кожата му се опъваше. Очите му овлажняваха и понякога по бузата му се стичаше сълза. Мисля, че точно в тези мигове на прояснение мечтае да е дементен. Господ има странно чувство за хумор.