— Спомням си го — тихо потвърдих аз.
— Помните ли, че беше арестуван заподозрян?
— Бездомен хлапак. Един от онези, на които помагаше Скоуп, нали така?
— Да. Арестуваха Хелио Гонзалес, тогава двайсет и две годишен. Жител на Баркър Хаус в Харлем. Имаше дебело досие за сериозни престъпления. Въоръжен грабеж, подпалвачество, нападение, истинско слънчице беше нашият господин Гонзалес.
Устата ми пресъхна.
— Обвинението не беше ли оттеглено? — попитах аз.
— Да. Всъщност нямаха много улики. На местопрестъплението бяха открити отпечатъците му, но също и на много други хора. В жилището на Гонзалес бяха намерени косми на Скоуп, даже засъхнала капка кръв, която отговаряше на неговата. Но той беше ходил в тази сграда. Спокойно можехме да заявим, че тези неща са попаднали там по-рано. Въпреки това имаха достатъчно основания за арест и ченгетата бяха убедени, че ще изскочи още нещо. Аз не съм Джони Кокрън15.
— И какво стана?
Фланъри продължаваше да не гледа към мен. Това не ми харесваше. Той беше от онези хора, които живеят в театралния свят на лъснати обувки и гледане в очите. Познавах неговия тип. Не исках да си имам нищо общо с тях, но ги познавах.
— Полицията точно беше установила часа на смъртта — продължи адвокатът. — Патологът разполагаше с информация за температурата на черния дроб. Скоуп беше убит в единайсет. Можеш да прибавиш или извадиш половин час, обаче беше някъде там.
— Не разбирам — казах аз. — Какво общо има това с жена ми?
Той пак започна да почуква върховете на пръстите си.
— Жена ви също беше работила с бедните. Всъщност заедно с жертвата.
Не знаех накъде отива това, но бях убеден, че няма да ми хареса. За миг се зачудих дали Фланъри е прав и наистина е най-добре да не научавам нищо, дали просто да не се надигна от стола и да забравя за цялата тази история. Но не го направих.
— И?
— Това е благородно — кимна адвокатът. — Да помагаш на угнетените.
— Радвам се, че смятате така — отвърнах аз.
— Затова изобщо се насочих към правото. За да помагам на бедните.
Преглътнах жлъчната си забележка и се поизправих.
— Можете ли най-после да ми обясните какво общо има жена ми с това?
— Тя го освободи.
— Кого?
— Моят клиент. Хелио Гонзалес. Жена ви го освободи.
Намръщих се.
— Как?
— Осигури му алиби.
Сърцето ми спря. Дробовете ми също. Едва не се наложи да се ударя по гърдите, за да приведа вътрешните си чаркове отново в движение.
— Как? — повторих аз.
— Как му е осигурила алиби ли?
Вцепенено кимнах, но той все още не ме гледаше. Да.
— Съвсем просто. Оказа се, че по въпросното време двамата с Хелио са били заедно.
Мислите ми плуваха в океана, без наоколо да се вижда спасителен пояс.
— Във вестниците не се споменаваше такова нещо — казах аз.
— Запазиха го в тайна.
— Защо?
— По молба на жена ви. А и окръжната прокуратура не искаше да привлича вниманието върху арестуването на невинен. Затова всичко стана по възможно най-тихия начин. Освен това имаше, хм, проблеми със свидетелските показания на жена ви.
— Какви проблеми?
— Отначало тя излъга.
Пак потънах под повърхността. Изплувах. Потънах.
— Какво искате да кажете?
— Жена ви заяви, че по време на убийството е давала професионални съвети на Гонзалес в офиса на благотворителната фондация. Никой не й повярва.
— Защо?
Той скептично вдигна вежди.
— Професионални съвети в единайсет вечерта?
Вцепенено кимнах.
— Затова като адвокат на господин Гонзалес, напомних на жена ви, че полицията ще разследва алибито й. Че на входовете има камери и може да се провери кой кога е дошъл и си е отишъл. Тогава тя си призна.
Фланъри замълча.
— Продължавайте — казах аз.
— Не е ли очевидно?
— Въпреки това.
Той сви рамене.
— Жена ви искаше да си спести срама. А и на вас, предполагам. Затова настоя да го запазим в тайна. Тя е била в квартирата на Гонзалес, доктор Бек. Двамата били любовници от два месеца.