Не реагирах. И тримата мълчахме. В далечината изграчи птица. Може би онази в чакалнята. Изправих се. Тайрис отстъпи назад.
— Благодаря, че ни отделихте от времето си — с най-спокойния глас, който сте чували, казах аз.
Фланъри кимна към щорите.
— Не е вярно — прибавих.
Той не отговори. Но пък не бях и очаквал.
33
Карлсън седеше в колата. Вратовръзката му все още беше педантично завързана. Сакото му висеше на дървена закачалка на задната врата. Климатикът усилено работеше. Той прочете надписа на плика: „Елизабет Бек, доклад 94-87002“. Започна да развързва канапчето на капака. Пликът се отвори. Агентът извади съдържанието и пръсна листовете на дясната седалка.
Какво бе искал да види доктор Бек?
Стоун вече му беше дал очевидния отговор: дали нещо не го уличава. Това се вписваше в първите им предположения, а в крайна сметка именно Карлсън бе започнал да се съмнява във възприетата версия за смъртта на Елизабет Бек. Той пръв беше повярвал, че убийството не е такова, каквото изглежда — че всъщност доктор Дейвид Бек, съпругът, е подготвил убийството на жена си.
Тогава защо вече не вярваше?
Внимателно бе обмислил противоречията в теорията, ала Стоун също толкова убедително беше закърпил дупките. Всеки случай има празноти. Знаеше го. Всеки случай има противоречия.
Тогава защо продължаваше да се съмнява във виновността на Бек?
Навярно имаше нещо общо с това, че случаят ставаше прекалено логичен, че всички улики ненадейно се бяха строили в редица и потвърждаваха тяхната теория. А може би съмненията му се основаваха на нещо несигурно, наречено „интуиция“, макар че Карлсън никога не бе обичал точно този аспект на следователската работа. Интуицията често представляваше начин за пресичане напряко, страхотно средство за замяна на твърдите доказателства и факти с нещо далеч по-ефимерно и своенравно.
Той взе първата страница. Обща информация. Елизабет Паркър Бек. Адрес, дата на раждане (двадесет и пет годишна по време на убийството), бяла жена, висока метър и седемдесет, тегло четиридесет и четири килограма. Слаба. Външният оглед показваше, че трупът вече не е вкочанен. По кожата имало мехури и от отворите течала течност. Това означаваше, че смъртта е настъпила преди повече от три дни. Причината за смъртта била рана от нож на гърдите, довела до загуба на кръв и пробива дясната аорта. Имало също още порезни рани по дланите и пръстите, вероятно защото се е опитвала да се защити от ножа.
Карлсън извади бележника си и скъпа писалка. Записа „рани от самозащита?!?!“, после няколко пъти го подчерта. Рани от самозащита. Това не беше в стила на Келъртън, който измъчваше жертвите си. Завързваше ги с въже, вършеше си работата и накрая ги убиваше.
Защо по дланите й бе имало порезни рани от самозащита?
Продължи да чете. Прескочи цвета на косата и очите, после по средата на втората страница отново откри нещо странно.
Елизабет Бек беше жигосана след настъпването на смъртта.
Препрочете този момент. Извади бележника си и записа „след настъпването на смъртта“. Не се връзваше. Келъртън винаги бе жигосвал жертвите си приживе. На процеса надълго и широко бяха обяснявали, че обичал миризмата на цвърчаща плът, че се наслаждавал на писъците на жертвите си, докато ги горял.
Първо раните от самозащита. Сега и това. Нещо не се връзваше.
Карлсън си свали очилата и затвори очи. Пълна каша, помисли си той. Бъркотията го разстройваше. Логическите празноти се очакваха, да, ала тези тук се превръщаха в зейнали рани. От една страна, аутопсията подкрепяше първоначалната хипотеза, според която убийството на Елизабет Бек беше извършено така, че да го припишат на Келъртън. Но ако това тук бе вярно, теорията се разпадаше от другата страна.
Опита се да мисли стъпка по стъпка. Първо, защо Бек толкова много беше искал да види доклада? На пръв поглед отговорът бе очевиден. Всеки, който подложеше тези резултати на внимателен анализ, щеше да разбере, че има огромна вероятност Келъртън да не е убил Елизабет Бек. Това обаче не беше задължително. Въпреки всичко, което може би сте чели, серийните убийци не са хора на навика. Келъртън можеше да е променил начина си на действие или да е потърсил разнообразие. И все пак в този доклад имаше достатъчно неща, които да накарат човек да се замисли.