— Трябва да ми кажеш истината — настоях аз.
— Мислиш, че съм убил оня Скоуп ли?
— Знам, че не си.
Това го изненада.
— Какво става тук, по дяволите? — попита той.
— Трябва да потвърдиш нещо.
Хелио зачака.
— Беше ли с жена ми онази нощ, да или не?
— Какво искаш да ти кажа, бе пич?
— Истината.
— Ами ако истината е, че цялата нощ сме били заедно?
— Това не е истината.
— Защо си толкова сигурен?
— Кажи на човека каквото те пита — намеси се Тайрис.
— Тя сама го каза. Оправих я, това е. Съжалявам, пич, обаче си беше така. Ебахме се цяла нощ.
Погледнах Тайрис.
— Остави ни за малко сами.
Той кимна. Стана и се запъти към колата си. Облегна се на вратата до Брутъс и скръсти ръце. Отново се обърнах към Хелио.
— Къде се запозна с жена ми?
— Във фондацията.
— Тя се е опитала да ти помогне, така ли?
Той сви рамене, но без да ме гледа.
— Познаваше ли Брандън Скоуп?
На лицето му трепна страх.
— Тръгвам си, пич.
— Тук сме само двамата, Хелио. Можеш да ме претърсиш за подслушвателно устройство.
— Да не искаш да се откажа от алибито си?
— Да.
— Защо?
— Защото някой очиства всички, свързани със случилото се с Брандън Скоуп. Снощи са убили една приятелка на жена ми в студиото й. Днес хванаха и мен, обаче Тайрис се намеси. Искат да убият и жена ми.
— Мислех, че вече е мъртва.
— Това е дълга история, Хелио. Но ако не разбера какво се е случило навремето, ще избият всички ни.
Не знаех дали казвам истината, или преувеличавам. А и не ме интересуваше.
— Къде беше онази нощ? — попитах аз.
— С нея.
— Мога да докажа, че не сте били заедно.
— Какво?
— Жена ми беше в Атлантик Сити. Пазя стария й бележник. Мога да го докажа. Мога да направя алибито ти на пух и прах, Хелио. И няма да се поколебая. Знам, че не си убил Брандън Скоуп. Но ако не ми кажеш истината, ще ги оставя да те екзекутират.
Блъф. Огромен блъф. Ала виждах, че е захапал въдицата.
— Кажи ми истината и ще останеш свободен — продължих аз.
— Не съм убил оня пич, кълна се.
— Знам.
Той се замисли.
— Не знам защо го е направила жена ти, чаткаш ли?
Кимнах в опит да го накарам да продължи да говори.
— Оная нощ обрах една къща във Форт Лий. Затова нямах алиби. Мислех, че съм изгубен. Тя ми спаси кожата.
— Попита ли я защо?
Хелио поклати глава.
— Просто потвърдих лъжата. Моят адвокат ми предаде какво е казала. И ме пуснаха.
— Оттогава виждал ли си жена ми?
— Не. — Той ме погледна. — Защо беше толкова сигурен, че жена ти не се е чукала с мен?
— Познавам жена си.
Той се усмихна.
— Мислиш, че никога не ти е изневерявала ли?
Не отговорих.
Хелио се изправи.
— Кажи на Тайрис, че ми е длъжник.
Той се подсмихна, обърна се и се отдалечи.
34
Никакъв багаж. Билет, взет от автомат, а не от служител на гишето. Чакаше на един съседен терминал и наблюдаваше „Заминаващи“. Седеше на пластмасов стол и гледаше навън към пистата. По телевизора вървеше Си Ен Ен. Спорт. Тя изпразни ума си. Преди пет години известно време беше живяла в селце край Гоа, Индия. Макар и истински ад, селото имаше известна слава, тъй като в него живееше стогодишен йога. Той се опитваше да я учи на методи за медитиране, дишане пранаяма, пречистване на ума. Ала не успя. Имаше моменти, в които тя можеше да потъне в мрак. По-често обаче в мрака я очакваше Бек.
Зачуди се за следващия си ход. Всъщност нямаше избор. От това зависеше оцеляването й. Оцеляването й изискваше да бяга. Беше забъркала каша и сега отново бягаше, оставяйки други да почистват след нея. Ала имаше ли друга възможност? Преследваха я. Бе внимавала, но те бяха нащрек дори след осем години.
Едно едва проходило дете защапука към прозореца. Баща му го настигна и весело го грабна на ръце. Тя гледаше и мислите й закръжиха около очевидното „ами ако“. От дясната й страна седяха възрастен мъж и жена и спокойно си приказваха. Като тийнейджъри двамата с Бек бяха наблюдавали как господин и госпожа Стайнбърг всяка вечер се разхождат по Даунинг Плейс ръка за ръка дълго след като децата им бяха пораснали и излетели от гнездото. Такъв ще е и техният живот, обещаваше Бек. Госпожа Стайнбърг почина на осемдесет и две. Господин Стайнбърг, който бе в удивително добро здраве, я последва четири месеца по-късно. Казваха, че често се случвало така с възрастните, че — в парафраза на Спрингстийн — двете сърца ставали едно. Когато единият умре, другият ще го последва. Така ли се беше случило с нея и Дейвид? Те не бяха прекарали заедно шестдесет и една години като семейство Стайнбърг, ала като се имаше предвид, че спомените й започваха приблизително от петгодишна възраст и че двамата с Бек бяха неразделни от седемгодишни, че почти нямаха спомени, които да не бяха общи, и че времето се възприемаше не като години, а като процент от живота, те бяха живели заедно дори по-дълго от семейство Стайнбърг.