Тя се обърна и погледна екрана. Бяха обявили полет 174 на Бритиш Еъруейс.
Карлсън и Стоун, наред с местните им приятелчета Димонте и Крински, стояха при управителката на отдел „Резервации“ на Бритиш Еъруейс.
— Няма го — каза им управителката, жена в синьо-бяла униформа с шалче, приятен акцент и табелка с надпис „Емили“.
Димонте изруга. Крински сви рамене. Очакваха го. Бек цял ден успяваше да им избяга. Едва ли щеше да е толкова тъп, че да се опита да се качи на самолет с истинското си име.
— Задънена улица — каза Димонте.
— Кой ваш служител най-много разбира от компютри? — попита Карлсън, който все още притискаше към хълбок папката с доклада за аутопсията.
— Може би аз — уверено се усмихна тя.
— Моля ви, отворете списъка с резервациите.
Емили се подчини.
— Можете ли да ми кажете кога е запазил мястото?
— Преди три дни.
— Възнамерявал е да избяга — възкликна Димонте. — Копеле.
Карлсън поклати глава.
— Не.
— Откъде знаеш?
— Смятахме, че е убил Ребека Скейс, за да й запуши устата — поясни агентът. — Но ако се е канел да напусне страната, защо да си прави труда? Защо да рискува и да чака три дни, само за да извърши още едно убийство?
— Прекалено много въпроси задаваш, Ник — възрази Стоун.
— Пропускаме нещо — не се предаваше Карлсън. — Защо съвсем ненадейно е решил да избяга?
— Защото ние го преследвахме.
— Не и преди три дни.
— Може да е знаел, че е въпрос на време.
Карлсън продължаваше да се мръщи. Димонте се обърна към Крински.
— Това е загуба на време. Да се махаме оттук. — Той погледна Карлсън. — За всеки случай ще оставим двама униформени.
Емили натисна няколко клавиша.
— Резервацията е за сам човек.
— Как е направена? Лично ли? Или по телефона? А може би чрез туристическа агенция?
Тя отново затрака на клавиатурата.
— Не е чрез туристическа агенция. Поне това мога да ви кажа, защото поставяме отметка, за да им платим комисиона. Резервацията е направена направо в Бритиш Еъруейс.
Това с нищо не им помагаше.
— Как е платил?
— С кредитна карта.
— Може ли да видя номера?
Тя му го даде. Той го предаде на Стоун. Стоун поклати глава.
— Не е от неговите кредитни карти. Поне не от онези, които са ни известни.
— Провери — каза Карлсън.
Партньорът му вече набираше номера по мобифона си.
Карлсън потърка брадичката си.
— Казахте, че е запазил мястото преди три дни.
— Точно така.
— Знаете ли по кое време?
— Всъщност да. Компютърът автоматично го въвежда. Осемнайсет и четиринайсет.
Агентът кимна.
— Добре, чудесно. Можете ли да ми кажете дали някой друг е направил резервация горе-долу по това време?
Емили се замисли.
— Никога не съм опитвала този номер. Почакайте малко да видя дали ще се получи нещо. — Тя натисна няколко клавиша и зачака. После натисна още няколко. И пак зачака. — Компютърът не иска да подреди пътниците по датата на резервация.
— Но информацията съществува, нали?
— Да. Чакайте. — Пръстите й отново заиграха по клавиатурата. — Мога да прехвърля информацията на една страница и да я прегледаме на групи от по петдесет резервации. Ще стане по-бързо.
В първата група имаше една семейна двойка, направила резервацията същия ден, но няколко часа по-рано. Безполезно. Във втората група нямаше съвпадения. В третата обаче улучиха десетката.