Сестрата беше оставила бележка на кухненската маса: „Обадете се на шериф Лоуъл“.
Следваше телефонен номер.
Сърцето ми се разтуптя. След случая при езерото страдам от мигрена. Ударите ми бяха докарали фрактура на черепа. Останах в болница в продължение на пет дни, макар един специалист, мой колега от медицинския факултет, да смята, че мигрената има по-скоро психологически, отколкото физиологичен произход. Може да е прав. Така или иначе, остават си и болките, и угризенията. Трябваше да отскоча. Трябваше да предвидя ударите. Не биваше да падам във водата. И накрая, по някакъв начин бях имал сили да се спася — не трябваше ли да съм в състояние да спася и Елизабет?
Напразно, знаех.
Пак прочетох съобщението. Клоуи заскимтя. Вдигнах показалец. Тя млъкна, но отново започна да гледа ту към мен, ту към вратата.
От осем години не поддържах връзка с шериф Лоуъл, ала все още си го спомнях наведен над болничното ми легло с лице, изразяващо съмнение и скептицизъм.
Какво можеше да иска от мен след толкова много време?
Вдигнах слушалката и набрах номера. Още при първото иззвъняване ми отговори мъжки глас.
— Благодаря, че се обаждате, господин Бек.
Не съм голям почитател на устройствата за идентифициране на абоната — прекалено шпиономанско е за моя вкус. Прокашлях се и прескочих любезностите.
— Какво желаете, шерифе?
— В района съм — отвърна той. — Много ми се иска да се отбия да ви видя, ако не възразявате.
— От вежливост ли се обаждате? — попитах аз.
— Не, всъщност не.
Той изчака да кажа нещо. Мълчах.
— Ще ви бъде ли удобно да намина сега? — накрая наруши тишината шерифът.
— Бихте ли ми казали за какво се отнася?
— Предпочитам да изчакам до…
— А аз предпочитам да не чакате.
Усетих, че стискам по-здраво слушалката.
— Добре, доктор Бек, разбирам. — Лоуъл се прокашля по начин, който предполагаше, че се опитва да спечели време. — Може би сте гледали по новините за двата трупа, открити в окръг Райли.
Не бях.
— И?
— Намерили са ги близо до вашия имот.
— Имотът не е мой, а на дядо ми.
— Но вие сте негов законен настойник, нали така?
— Не — отвърнах аз. — Сестра ми е.
— Тогава навярно бихте могли да й се обадите. Бих искал да разговарям и с нея.
— Труповете са открити край езерото Чармейн, така ли?
— Да. Открихме ги в съседния западен парцел. Който е общинска собственост.
— Тогава какво искате от нас?
Последва кратко мълчание.
— Вижте, ще дойда след час. Моля ви, опитайте се да повикате Линда. — Той затвори.
Осемте години не се бяха отразили добре на шерифа Лоуъл, но той и преди не беше Мел Гибсън. Нечистоплътен човек с толкова гузно лице, в сравнение с него Никсън приличаше на невинен младенец. Носът му имаше форма на луковица. Постоянно вадеше мръсна носна кърпичка, грижливо я разгъваше, избърсваше си носа, грижливо я сгъваше и я прибираше обратно — в задния си джоб.
Линда беше успяла да дойде и седеше в обичайната си поза — наведена напред на дивана, готова да ме защити. Тя бе от хората, които ти отдават цялото си внимание. Гледаше те с онези големи очи и не можеше да се откъснеш от тях. Аз определено съм пристрастен, но не познавам по-добър човек от Линда. Сантиментален съм, да, но фактът, че има такива като нея, ми дава надежда на този свят. Фактът, че ме обича, ми дава всичко друго, което ми е останало.
Седяхме в официалната дневна на дядо и баба, която гледах да избягвам. В тази стая цареше застояла, злокобна атмосфера и все още миришеше на старци. Задушавах се. Шерифът Лоуъл не бързаше да започне. Той още няколко пъти издуха носа си, извади джобен бележник, облиза показалеца си и намери страницата, която търсеше. После ни погледна с най-добродушната си усмивка.
— Имате ли нещо против да ми кажете кога за последен път сте били на езерото?
— Миналия месец — отвърна Линда.
Но той наблюдаваше мен.
— А вие, доктор Бек?
— Преди осем години.
Шерифът кимна, като че ли очакваше този отговор.
— Както ви обясних по телефона, открихме два трупа край езерото Чармейн.
— Идентифицирахте ли ги? — попита сестра ми.
— Не.
— Не е ли странно?
Лоуъл се замисли и се наведе напред, за да извади за пореден път кърпичката си.