— Какво има? — попита Карлсън.
Шона не отговори.
Иззвъня мобифон. Агентът извади своя от джоба си.
— Карлсън.
— Тук е Тим Харпър.
— Открихте ли старите дневници?
— Да.
— Някой искал ли е доклада за аутопсията на Елизабет Бек?
— Преди три години — отвърна патологът. — Точно след преместването му в архива. Един човек.
— Кой?
— Бащата на покойната. Той също е полицай. Казва се Хойт Паркър.
36
Лари Гандъл седеше срещу Грифин Скоуп. Бяха на задната веранда. Отдавна беше нощ и мракът обгръщаше грижливо поддържаното имение. Щурците свиреха почти приятна мелодия, като че ли свръхбогаташите можеха да манипулират дори насекомите. През плъзгащата се стъклена врата се донасяха звуци на пиано. Лампите във вътрешността на къщата осигуряваха достатъчно светлина и хвърляха мътночервени и жълти сенки.
И двамата бяха по панталони с цвят каки. Лари носеше синьо поло, Грифин — копринена риза, ушита от личния му шивач в Хонконг. Гандъл чакаше с чаша бира в ръка. Силуетът на по-възрастния мъж се очертаваше като изсечен на монета. Той гледаше към огромния си заден двор с леко вирнат нос и кръстосани крака. Дясната му ръка висеше от страничната облегалка на стола и кехлибарената течност в чашата му хвърляше отблясъци.
— Имаш ли представи къде е? — попита Грифин.
— Не.
— Ами ония двама чернокожи, които са го спасили?
— Нямам представа каква е тяхната роля. У работи по въпроса.
Грифин отпи. Времето бавно се нижеше, горещо и лепкаво.
— Наистина ли смяташ, че е жива?
Лари понечи да се впусне в подробни обяснения, да изложи аргументите за и против, да анализира всички мнения и възможности. Ала когато отвори уста, просто отвърна:
— Да.
Грифин затвори очи.
— Спомняш ли си раждането на първото си дете?
— Да.
— Присъства ли на самото раждане?
— Да.
— Навремето не са го правили — каза Грифин. — Бащите ни нервно са се разхождали в чакалнята със стари списания в ръце. Спомням си, че сестрата излезе да ме вземе. Поведе ме по коридора и все още помня как завих зад ъгъла и видях Алисън да държи Брандън. Беше адски странно усещане, Лари. В мен бликна нещо толкова силно, че като че ли щях да се пръсна. Чувството беше почти непоносимо силно, почти непоносимо непреодолимо. Предполагам, че всички бащи преживяват нещо подобно.
Той замълча. Лари го погледна. По лицето на стареца се стичаха сълзи и искряха на слабата светлина. Гандъл не го прекъсна.
— Може би най-очевидните чувства в този ден са радостта и страхът — страхът в смисъл, че сега си отговорен за този малък човек. Но има още нещо. Не мога точно да го обясня. Поне навремето не можех. До първия учебен ден на Брандън.
Нещо стегна гърлото му. Той се закашля и Лари отново видя, че плаче. Пианото зазвуча по-меко. Щурците се смълчаха, сякаш и те слушаха.
— Заедно чакахме училищния автобус. Държах го за ръка. Брандън беше на пет годинки. Гледаше нагоре към мен, както правят децата на тази възраст. Носеше кафяви панталони, които вече имаха петно от трева на коляното. Спомням си жълтия автобус, помня звука на отварящата се врата. После Брандън пусна ръката ми и се качи по стъпалата. Искаше ми се да се пресегна, да го грабна обратно и да го заведа вкъщи, но стоях като вцепенен. Той влезе навътре в автобуса, пак чух оня звук и вратата се затвори. Брандън седна до прозореца. Виждах лицето му. Той ми махна с ръка. Махнах му в отговор и докато автобусът потегляше, си казах: „Целият ми свят си отива.“ Оня жълт автобус отнасяше онова, което беше всичко за мен. И в онзи момент осъзнах какво съм изпитал в деня на раждането му. Ужас. Не просто страх. Студ, пълен ужас. Може да те е страх от болест, от старостта и смъртта. Но нищо не може да се сравни с онова камъче от ужас, което се появи в корема ми, докато гледах след отдалечаващия се автобус. Разбираш ли ме?
Лари кимна.
— Мисля, че да.
— Тогава, в онзи момент разбрах, че въпреки всичките ми усилия, с него може да се случи нещо лошо. Нямаше винаги да съм до него, за да поема удара. Постоянно мислех за това. С всички ни е така, предполагам. Но когато се случи, когато… — Той замълча и най-после погледна Лари Гандъл. — Все още се опитвам да го върна — каза Грифин. — Опитвам се да се спазаря с Господ, да му предложа всичко, само някак да съживи Брандън. Това не е възможно, разбира се. Ясно ми е. Но сега ти идваш тук и ми казваш, че докато синът ми, целият ми свят гние в земята… тя е жива. — Той заклати глава. — Не мога да го понеса, Лари. Разбираш ли?