— Да.
— Веднъж не успях да го защитя. Втори път няма да допусна провал.
Грифин Скоуп отново се обърна към градината и отпи от чашата си. Лари Гандъл разбра. Той се изправи и потъна в нощта.
В десет часа Карлсън застана пред вратата на Гуудхарт Роуд 28. Не го притесняваше късният час. На долния етаж светеше и премигваха отблясъци от телевизор, ала дори цялата къща да тънеше в мрак, той си имаше по-важни тревоги от нечий спокоен сън.
Тъкмо се канеше да натисне звънеца, когато вратата се отвори. На прага застана Хойт Паркър. За миг двамата се спогледаха като боксьори в центъра на ринга, докато реферът повтаря безсмислени предупреждения за ниски удари и бой по време на почивката.
Карлсън не чака гонга.
— Дъщеря ви взимаше ли наркотици?
Хойт Паркър прие удара, без да мигне.
— Защо питате?
— Може ли да вляза?
— Жена ми спи — отвърна той, излезе навън и затвори вратата след себе си. — Имате ли нещо против да поговорим тук?
— Както желаете.
Хойт скръсти ръце и леко запружинира на пръсти. Беше едър мъж с дънки и тениска, която плътно бе обхващала тялото му, преди да свали пет-шест килограма. Карлсън знаеше, че е ветеран в полицията. Хитрите клопки и фините маневри нямаше да подействат.
— Ще отговорите ли на въпроса ми?
— Ще ми кажете ли защо питате? — контрира Хойт.
Карлсън реши да промени тактиката.
— Защо сте взели снимките от доклада за аутопсията на дъщеря си?
— Какво ви кара да смятате, че съм ги взел? — Нямаше гняв, нямаше фалшиво отричане.
— Днес прегледах доклада.
— Защо?
— Моля?
— Дъщеря ми е мъртва от осем години. Убиецът й е в затвора. И все пак днес решавате да прегледате доклада за аутопсията й. Искам да знам защо.
Така нямаше да стигнат доникъде. Карлсън реши да свали леко гарда си, да остави съперника си да атакува и да види какво ще се случи.
— Вчера зет ви е бил в окръжната морга. Поискал да види доклада за аутопсията на жена си. Надявах се да открия причината.
— Видял ли е доклада?
— Не — отвърна Карлсън. — Знаете ли защо толкова много е искал да го види?
— Нямам представа.
— Но изглеждате обезпокоен.
— Също като вас намирам поведението му за подозрително.
— Нещо повече. Искахте да знаете дали наистина го е получил. Защо?
Хойт сви рамене.
— Ще ми кажете ли какво сте направили със снимките?
— Не знам за какво говорите — спокойно отвърна Хойт.
— Освен вас никой друг не е взимал доклада.
— И какво доказва това?
— Имаше ли снимки, когато взехте доклада?
Очите на Хойт проблеснаха, но отговорът му се забави малко.
— Да — накрая каза той. — Имаше.
Карлсън не успя да скрие усмивката си.
— Правилен отговор. — Това бе капан и Хойт го беше избегнал. — Защото ако бяхте отговорили отрицателно, щях да се запитам защо не сте съобщили за отсъствието им, нали?
— Вие сте подозрителен човек, агент Карлсън.
— Аха. Някакви предположения къде може да са тези снимки?
— Сигурно по погрешка са преместени в друг доклад.
— Да бе, естествено. Това изглежда не ви разстройва особено.
— Дъщеря ми е мъртва. Случаят е приключен. От какво да се разстройвам?
Губеше си времето. А може би не. Карлсън не получаваше много информация, но поведението на Хойт беше изключително показателно.
— Значи все още смятате, че Келъртън е убил дъщеря ви, така ли?
— Несъмнено.
Агентът повдигна плика.
— Въпреки че сте чели доклада за аутопсията ли?
— Да.
— Фактът, че повечето рани са нанесени след настъпване на смъртта, не ви ли безпокои?
— Успокоява ме — отвърна Паркър. — Дъщеря ми е страдала по-малко.
— Нямах това предвид. Става дума за уликите срещу Келъртън.
— Не виждам нищо в доклада, което да го оневинява.
— Това убийство не се връзва с другите.
— Не съм съгласен — възрази Хойт. — Не се връзва силата на дъщеря ми.