— И?
— Ти беше прав, Ник. Засякохме го.
Карлсън прекъсна връзката и набра друг номер. Когато мъжът от отсрещния край вдигна, той попита:
— Къде е доктор Бек?
39
Брутъс се присъедини към нас на тротоара.
— Добро утро — казах аз.
Той не отговори. Все още не бях чул гласа му. Вмъкнах се на задната седалка. Тайрис седна до мен и се ухили. Предишната вечер беше убил човек. Вярно, бе го направил защитавайки живота ми, но ако се съдеше по небрежното му поведение, едва ли си спомняше, че е натиснал спусъка. Повече от всички други трябваше да разбирам какво преживява, ала не разбирах. Не си падам по морални абсолюти. Виждам сивата зона. Елизабет имаше по-ясно виждане за моралния си компас. Щеше да се ужаси от загубата на човешки живот. За нея нямаше да има значение, че той се е опитвал да ме отвлече, да ме измъчва и навярно да ме убие. А може би щеше. Вече не знаех. Горчивата истина бе, че не знаех всичко за нея. И тя определено не знаеше всичко за мен.
Моето медицинско образование ме задължаваше никога да не правя такива морални оценки. Тук важеше едно просто правило: първо се обръща внимание на най-тежко пострадалите. Не беше важно какви са и какво са извършили. Първо лекуваш най-тежко ранените. Това е чудесна теория и ми бе ясна необходимостта от подобно мислене. Но ако едновременно докараха, да речем, племенника ми Марк с прободна рана и педофила, който го е намушкал — с куршум в мозъка, е, стига де. Правиш оценката и в душата си знаеш, че изборът е лесен.
Може да възразите, че навлизам в деликатна материя. Съгласен съм с вас, но бих могъл да ви отговоря, че животът общо взето си е такъв. Проблемът е, че когато живеете в сивата зона — не само в теоретичната сива зона, която опетнява душата ви, а и в действителната, от тухли и хоросан — вие оставяте след себе си непредвидими опустошения. Питах се какво е щяло да се случи, ако веднага бях казал истината. И това безумно ме плашеше.
— Нещо се умълча, докторе.
— Да.
Брутъс ме остави пред блока на Линда и Шона на Ривърсайд Драйв.
— Ще те чакаме зад ъгъла — каза Тайрис. — Ако ти трябва нещо, знаеш ми номера.
— Ясно.
— Носиш ли глока?
— Да.
Той постави ръка на рамото ми.
— Или те, или ти, докторе. Просто натискай спусъка.
Тук нямаше сива зона.
Слязох от колата. Край мен минаваха майки и бавачки, бутайки модерни бебешки колички, които се сгъваха, въртяха, люлееха, пееха песни, накланяха се назад и напред и бяха заредени с памперси, влажни кърпи, закуски, кутии със сок, чисти дрешки, бутилки, дори аптечки. Знаех всичко това от собствен опит (фактът, че здравното осигуряване на пациентите ми се поемаше от Медикейд не им пречеше да си позволяват възможно най-скъпите колички) и на фона на неотдавнашното ми премеждие тази проява на нормално ежедневие ми подейства успокоително.
Обърнах се към блока. Линда и Шона вече тичаха към мен. Линда стигна първа и ме прегърна. Притиснах я към себе си. Почувствах се добре.
— Как си? — попита тя.
— Бива.
Уверението ми не й попречи да повтори въпроса още няколко пъти по няколко различни начина. Шона спря на две-три крачки от нас. Срещнах погледа й над рамото на сестра ми. Шона избърса сълзите от очите си. Усмихнах й се.
Продължихме с прегръдките и целувките в асансьора. Шона беше по-сдържана от обикновено. На всеки външен човек може би щеше да му се стори нормално, че оставя брата и сестрата да изразят чувствата си. Външните хора не познаваха Шона. Тя бе възхитително последователна — остроумна, взискателна, забавна, великодушна и невъобразимо вярна. Никога не носеше маска и не се преструваше. Ако в синонимния ви речник имаше раздел за антоними и потърсехте израза „срамежлива теменужка“, щяхте да откриете нейния пищен образ. Шона живееше живота пред очите ви. Нямаше да отстъпи назад, ако я удареха през устата с оловна тръба.
Нещо в мен изтръпна.
Когато стигнахме в апартамента, двете се спогледаха. Линда се отдръпна от мен.
— Шона иска първо да поговорите насаме — каза тя. — Ще ви чакам в кухнята. Искаш ли сандвич?