Поклатих глава.
— Нямам представа.
— Когато е подал визитката на Уенди, тя е минала над кафето му. Черно кафе, Бек. То отразява като огледало. Ето как е видял какво съм написала. Тъп салонен фокус. Просто, нали? Подаваш картичката над черното си кафе и тя все едно минава над огледало. А аз едва не му повярвах. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Естествено — отвърнах аз. — Мислиш, че съм лековерен като шантавата Уенди.
— И да, и не. Виждаш ли, фокусът на Омай отчасти се състои в желанието. Уенди се поддава, защото иска да вярва във всички тия небивалици.
— А аз искам да вярвам, че Елизабет е жива, така ли?
— Повече, отколкото умиращият в пустиня копнее да намери оазис. Но всъщност нямам предвид точно това.
— Тогава какво?
— Фактът, че не виждаш друго обяснение, не означава непременно, че такова не съществува. Означава само, че ти не го виждаш.
Отпуснах се назад и кръстосах крака. Погледнах я. Тя извърна очи, нещо, което никога не прави.
— Какво става тук, Шона?
Тя не искаше да срещне погледа ми.
— Не те разбирам — казах аз.
— Мисля, че бях пределно ясна…
— Знаеш за какво говоря. Това не е в твоя стил. По телефона ми каза, че трябвало да поговорим. Насаме. И за какво? За да ми кажеш, че мъртвата ми жена в крайна сметка пак си е мъртва ли? — Поклатих глава. — Не ти вярвам.
Шона не отговори.
— Обясни ми — настоях аз.
Тя отново се обърна към мен.
— Страх ме е — каза Шона с глас, който накара космите на тила ми да настръхнат.
— От какво?
Отговорът й се забави. Чувах как Линда се суети в кухнята. Тракаха чинии и чаши, хладилникът се отваряше със съскащо всмукване на въздух.
— Това мое дълго предупреждение — накрая продължи тя. — То беше колкото за теб, толкова и за мен.
— Не разбирам.
— Видях нещо. — Гласът й секна. Шона дълбоко си пое дъх и отново опита. — Видях нещо, което рационалният ми разум не можа незабавно да обясни. Също като в моя разказ за Омай. Знам, че трябва да има друго обяснение, но не мога да го открия. — Дланите й се размърдаха, пръстите й се заиграха с копчетата на костюма й, подръпваха въображаеми нишки. — Започвам да ти вярвам, Бек. Мисля, че Елизабет е жива.
Сърцето ми се качи в гърлото.
Тя рязко се изправи.
— Отивам да си направя мимоза18. Ще ми правиш ли компания?
Поклатих глава.
Шона се изненада.
— Сигурен ли си, че не искаш…
— Кажи ми какво си видяла, Шона.
— Докладът за аутопсията й.
Едва не паднах. Трябваше ми малко време, за да възвърна дар слово.
— Как?
— Познаваш ли Ник Карлсън от ФБР?
— Той ме разпитва.
— Карлсън смята, че си невинен.
— Не ми изглеждаше така.
— Променил е мнението си. Когато всички улики започнали да сочат към теб, решил, че нещо не се връзва.
— Той ли ти го каза?
— Да.
— И ти му повярва?
— Знам, че звучи наивно, но да, повярвах му.
Можех да се доверя на преценката й. Щом казваше, че Карлсън е искрен, той или бе гениален лъжец, или наистина беше разкрил инсценировката.
— Все пак не разбирам. Какво общо има аутопсията?
— Карлсън дойде при мен. Искаше да знае какво си намислил. Не му казах. Но той следял действията ти. Знаел, че си поискал да видиш доклада за аутопсията на Елизабет. Чудел се защо. Затова се обадил в патологията и го взел. Донесе го със себе си. За да види дали мога да му помогна.
— Показа ли ти го?
Тя кимна.
Гърлото ми пресъхна.
— Видя ли снимките?
— Нямаше нито една снимка, Бек.
— Какво?
— Карлсън смята, че някой ги е откраднал.
— Кой?
Шона сви рамене.
— Единственият, който е взимал доклада, е бащата на Елизабет.
Хойт. Всичко се връщаше при него.
Погледнах я.
— Видя ли някаква част от доклада?
Този път кимването й беше по-колебливо.
— И?
— Пише, че Елизабет е имала проблем с наркотиците, Бек. Не само, че в кръвта й е имало наркотици. Пише, че според тестовете отдавна е била наркоманка.