— Известно ни е, че и двамата са възрастни бели мъже. В момента проверяваме изчезналите. Престояли са там доста дълго.
— Колко? — попитах аз.
Шерифът пак ме погледна.
— Трудно е да се каже. Патоанатомите продължават да провеждат тестове, но според нас двамата са мъртви най-малко от пет години. Пък и са били заровени дълбоко. Нямаше да ги намерим, ако след ония рекордни валежи не се беше образувало свлачище и едната ръка не се беше показала на повърхността.
Със сестра ми се спогледахме.
— Моля? — каза Линда.
Лоуъл кимна.
— Един ловец застрелял мечка и намерил кост до тялото. В устата на мечката. Оказала се от човешка ръка. Намерихме труповете. Отне ни време, уверявам ви. Все още разкопаваме околността.
— Смятате, че има още трупове, така ли?
— Не сме сигурни.
Отпуснах се назад. Линда не промени позата си.
— И сте дошли да искате разрешението ни да копаете край езерото Чармейн.
— Отчасти.
Зачакахме го да продължи. Той се прокашля и пак ме погледна.
— Доктор Бек, вашата кръвна група е В-положителна, нали?
Отворих уста, но Линда постави ръка на коляното ми.
— Какво общо има това? — попита тя.
— Намерихме и други неща — отвърна шерифът. — При гробовете.
— Какви неща?
— Съжалявам. Информацията е поверителна.
— Тогава се разкарайте от тук — казах аз.
Избухването ми не изненада особено много Лоуъл.
— Просто се опитвам да водя…
— Казах да се махате.
Шерифът не помръдна от мястото си.
— Знам, че убиецът на жена ви вече е осъден — рече той. — Знам също, че е страшно мъчително пак да преживявате всичко това.
— Не се дръжте покровителствено.
— Нямам такова намерение.
— Преди осем години смятахте, че аз съм я убил.
— Не е вярно. Вие бяхте неин съпруг. В такива случаи вероятността някой от членовете на семейството да…
— Ако не си бяхте губили времето с тия глупости, може би щяхте да я намерите преди… — Отметнах глава назад. Струваше ми се, че се задушавам. Извърнах се. По дяволите.
Линда протегна ръка към мен, но аз се отдръпнах.
— Работата ми е да проверявам всички възможности — задудна шерифът. — Федералните власти ни помагаха. Даже тъст ви и брат му бяха държани в течение. Направихме всичко по силите си.
Не можех повече да го слушам.
— Какво искате сега, Лоуъл?
Той се изправи и повдигна изхлузилия се от мършавото му тяло панталон. Мисля, че искаше да спечели някакво преимущество. Да придобие заплашителен вид или нещо от този род.
— Кръвна проба — отвърна шерифът. — От вас.
— Защо?
— Когато отвлякоха жена ви, вие също пострадахте.
— И?
— Бяхте ударен с тъп инструмент.
— Това отдавна е известно.
— Да — потвърди Лоуъл. Той отново си издуха носа, прибра кърпичката си и закрачи назад-напред. — При труповете намерихме бейзболна бухалка.
Болката в главата ми пак запулсира.
— Бухалка ли?
Шерифът кимна.
— Заровена в гроба. Дървена бухалка.
— Не разбирам — каза Линда. — Какво общо има това с брат ми?
— По нея има засъхнала кръв. Определихме я като В-положителна. — Той наклони глава към мен. — Вашата кръвна група, доктор Бек.
Пак повторихме всичко. Издялкването на резката, плуването в езерото, звукът от отваряне на автомобилна врата, моето отчаяно плуване към брега.
— Помните ли падането в езерото? — попита ме Лоуъл.
— Да.
— И чухте жена си да вика?
— Да.
— После сте изгубили съзнание. Във водата ли?
Кимнах.
— Колко дълбока беше водата според вас? Там, където сте паднали, искам да кажа?
— Не проверихте ли преди осем години?
— Налага се да изтърпите въпросите ми, доктор Бек.
— Не знам. Дълбоко беше.
— По-дълбоко от човешки ръст ли?
— Да.
— Ясно. Какво още си спомняте?
— Болницата.
— И нищо друго след момента на падането ви във водата?
— Точно така.
— Не помните ли как сте излезли от езерото? Не помните ли как сте отишли до хижата и сте повикали линейка? Направили сте го, нали знаете? Намерихме ви на пода в хижата. Не бяхте затворили слушалката.