— Невъзможно.
— Може би да, може би не. Само това не е достатъчно, за да ме убеди. Хората могат да крият зависимостта си от наркотиците. Не е много вероятно, но същото се отнася за това, че е жива. Възможно е тестовете да грешат. Има обяснения, нали така?
Облизах устни.
— Тогава какво те смущава? — попитах аз.
— Ръстът и теглото. Пишеше, че Елизабет била висока метър и седемдесет и тежала под четирийсет и пет килограма.
Поредният шок. Жена ми бе метър шестдесет и два и тежеше над петдесет килограма.
— Нищо общо с действителността — отбелязах аз. — Абсолютно.
— Елизабет е жива.
— Може би — призна Шона и хвърли поглед към кухнята. — Но има още нещо.
Тя се обърна и извика името на Линда. Сестра ми се появи на прага и остана там. Внезапно ми се стори съвсем дребничка с престилката си. Тя избърса ръце.
— Какво става? — озадачих се аз.
Линда започна да говори. Разказа ми за снимките, как Елизабет дошла при нея да ги вземе, как с готовност запазила тайната за Брандън Скоуп. Не подслаждаше разказа си, не обясняваше нищо, но пък може би не се и налагаше. Застана на вратата, изложи всичко и зачака неизбежния удар. Слушах със сведена глава. Не можех да я погледна, но лесно й простих. Всички имаме слаби места.
Искаше ми се да я прегърна и да й прошепна, че разбирам, ала нямах сили. Когато свърши, само кимнах.
— Благодаря, че ми каза.
Думите ми трябваше да й дадат знак да ни остави. Линда се върна обратно в кухнята. Двамата с Шона почти цяла минута седяхме в мълчание.
— Бек?
— Бащата на Елизабет ме е лъгал.
Тя кимна.
— Трябва да поговоря с него.
— Преди не ти е казал нищо.
Така беше.
— Смяташ ли, че този път нещо ще се промени?
Разсеяно потупах глока на пояса ми.
— Може би.
Карлсън ме посрещна в коридора.
— Доктор Бек?
По същото време в другия край на града в прокуратурата се провеждаше пресконференция. Естествено, репортерите бяха скептични към сложните обяснения на Файн и имаше много въпроси и сочене с пръст, такива неща. Но всичко това като че ли само още повече объркваше нещата. Объркването помага. Объркването води до безкрайно възстановяване, изясняване, излагане и така нататък. Пресата и нейната публика предпочитат по-простите разкази.
Господин Файн може би щеше да се изпоти малко повече, но по съвпадение прокуратурата използваше същата пресконференция, за да повдигне публично обвинения срещу неколцина високопоставени членове на кметската управа и да загатне, че „пипалата на корупцията“ може би стигали дори до самия кмет. Медиите, същества с възможен диапазон на внимание като на двегодишни деца, незабавно се насочиха към лъскавата нова играчка и сритаха старата под леглото.
Карлсън се приближи към мен.
— Искам да ви задам няколко въпроса — каза той.
— Не сега — отвърнах аз.
— Баща ви е имал пистолет.
Думите му ме приковаха за пода.
— Какво?
— Стивън Бек, баща ви, е притежавал „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър. Регистрацията показва, че го е купил няколко месеца преди смъртта си.
— Какво общо има това?
— Предполагам, че сте наследили оръжието. Прав ли съм?
— Не разговарям с вас. — Натиснах бутона на асансьора.
— При нас е — каза той. Смаяно се обърнах. — Беше в сейфа на Сара Гуудхарт. Заедно със снимките.
Не вярвах на ушите си.
— Защо веднага не ми казахте?
Карлсън криво ми се усмихна.
— Уф, добре де, тогава бях от лошите — изпъшках аз. После прибавих. — Не виждам какво значение има това.
— Разбира се, че виждате.
Пак натиснах бутона.
— Ходили сте при Питър Фланъри — продължи агентът. — Разпитвали сте го за убийството на Брандън Скоуп. Искам да знам защо.
Натиснах бутона и го задържах.
— Да не сте направили нещо с асансьорите?
— Да. Защо сте ходили при Питър Фланъри?
Направих няколко бързи умозаключения. Хрумна ми нещо — нещо опасно в най-добрия случай. Шона имаше доверие на този човек. Навярно можех да му се доверя и аз. Поне малко. Достатъчно.
— Защото с вас имаме еднакви подозрения — отвърнах аз.
— Какви?