— Чудим се дали Келъртън е убил жена ми.
Карлсън скръсти ръце.
— И какво общо има с това Питър Фланъри?
— Вие сте следили действията ми, нали?
— Да.
— Аз пък реших да направя същото с Елизабет. Да проследя действията й преди осем години. Открих инициалите и телефонния номер на Фланъри в бележника й.
— Ясно. И какво научихте от господин Фланъри?
— Нищо — излъгах аз. — Задънена улица.
— О, едва ли — възрази агентът.
— Защо смятате така?
— Запознат ли сте с принципа на балистичните тестове?
— Гледал съм предавания по телевизията.
— Казано просто, всяко оръжие оставя уникален отпечатък върху куршума, който изстрелва. Драскотини, жлебове — уникални за оръжието. Като отпечатъци от пръсти.
— Всичко това ми е известно.
— След посещението ви в кабинета на Фланъри накарах нашите хора да проверят трийсет и осем калибровия пистолет, който намерихме в сейфа на Сара Гуудхарт. И знаете ли какво установих?
Поклатих глава, ала знаех.
Карлсън помълча, после каза:
— С пистолета на баща ви, който сте наследили вие, е убит Брандън Скоуп.
Една от вратите се отвори и в коридора излязоха майка и син. Момчето мънкаше нещо с пубертетска предизвикателност. Устните на майка му бяха свити, брадичката й беше вирната в поза, показваща, че не желае да го слуша. Насочиха се към асансьора. Карлсън вдигна уоки-токито си към устните. Двамата се отдръпнахме, за да им направим път.
— Смятате ли ме за убиец, агент Карлсън?
— Истината ли искате? — попита той. — Вече не съм сигурен.
Отговорът му ми се стори странен.
— Вие, разбира се, знаете, че не съм длъжен да говоря с вас. Всъщност още сега мога да се обадя на Хестър Кримстийн и да й съобщя какво се опитвате да направите.
Той се наежи, но не го отрече.
— Какво искате?
— Дайте ми два часа.
— За какво?
— Два часа — повторих аз.
Карлсън се замисли.
— При едно условие.
— Какво?
— Да ми кажете коя е Лайза Шърман.
Това искрено ме изненада.
— Името не ми говори нищо.
— Снощи двамата трябваше заедно да напуснете страната.
Елизабет.
— Нямам представа за какво говорите. — Асансьорът дойде. Вратата се отвори. Нацупеното майче и недоволният пубер се качиха. Тя погледна назад към нас. Дадох й знак да задържи вратата. — Два часа.
Карлсън неохотно кимна.
Скочих в асансьора.
40
— Закъсняваш! — извика на Шона фотографът, дребен мъж с фалшив френски акцент. — И приличаш на… comment dit-on19?… На нещо, пуснато в тоалетната.
— Вече съм твоя, Фредерик — изсумтя тя, без да знае или да я интересува дали това е истинското му име. — Между другото, откъде си, от Бруклин ли?
Той разпери ръце.
— Не мога да работя така!
Арета Фелдман, агентката на Шона, припряно се приближи.
— Не се безпокой, Франсоа. Нашият гримьор ще направи с нея вълшебства. Когато пристига, тя винаги изглежда така. Веднага се връщаме. — Арета здраво стисна Шона за лакътя, но не престана да се усмихва. После тихо попита: — Какво ти става, по дяволите?
— Нямам нужда от тия глупости.
— Не ми се прави на примадона.
— Имах тежка нощ.
— Голяма работа. Сядай на онзи стол.
Когато я видя, гримьорката ужасено ахна.
— Какви са тези торбички под очите ти? — извика тя. — Да не правим снимки за куфари „Самсонайт“?
— Ха-ха. — Шона се запъти към стола.
— А, това пристигна за теб. — Арета държеше плик в ръка.
— Какво е това?
— Нямам представа. Преди десетина минути го донесе куриер. Каза, че било спешно.
Агентката й подаде плика. Шона го взе и го завъртя. Отпред с познат почерк бе написано само името й. Стомахът й се сви.
— Дай ми една секунда — без да откъсва очи от надписа, каза тя.
— Сега не е моментът…
— Само една секунда.
Гримьорката и агентката се отдръпнаха настрани. Шона отвори плика. Отвътре изпадна бяла картичка със същия познат почерк. Тя я вдигна. Писмото беше кратко: „Иди в дамската тоалетна“.
Шона се опита да овладее дишането си и се изправи.
— Какво има? — попита Арета.