— Трябва да се изпикая — отвърна тя и сама се изненада от спокойния си глас. — Къде е кенефът?
— По коридора и после вляво.
— Веднага се връщам.
След две минути Шона натисна бравата на тоалетната. Заключено. Тя почука.
— Аз съм — каза Шона. И зачака.
Няколко секунди по-късно чу резето да изщраква. Пак тишина. Тя дълбоко си пое дъх и отново натисна бравата. Вратата се отвори. Шона направи крачка напред и се закова на място. Защото видя пред себе си призрак.
Трябваше да сподави вика си.
Тъмната перука, няколкото свалени килограма, очилата с телени рамки — нищо не можеше да промени очевидното.
— Елизабет…
— Заключи вратата, Шона.
Тя се подчини, без да се замисля. Когато се обърна, пристъпи към старата си приятелка. Елизабет се отдръпна назад.
— Моля те, нямаме много време.
Може би за пръв път в живота си Шона онемя.
— Трябва да убедиш Бек, че съм мъртва.
— Малко е късно за това, Елизабет.
Погледът й обходи помещението, сякаш търсеше път за бягство.
— Връщането ми беше грешка. Глупава, адски глупава грешка. Не мога да остана. Трябва да му кажеш…
— Видяхме доклада за аутопсията, Елизабет. Не можеш да върнеш духа в бутилката.
Елизабет затвори очи.
— Какво се случи, по дяволите? — попита Шона.
— Връщането ми беше грешка.
— Да, вече го каза.
— Трябва да вървя. — Елизабет прехапа устни.
— Не можеш.
— Какво?
— Не можеш пак да избягаш.
— Ако остана, той ще умре.
— Той вече е мъртъв — отвърна Шона.
— Не разбираш.
— Не се и налага. Ако пак го изоставиш, той няма да оцелее. Осем години чакам да те забрави. Нали би трябвало да стане така? Раните заздравяват. Животът продължава. Но не и за Бек. — Тя пристъпи към Елизабет. — Не мога да ти позволя пак да избягаш.
От четирите очи бликаха сълзи.
— Не ме интересува защо си заминала — още повече се приближи Шона. — Искам само да останеш.
— Не мога.
— Трябва.
— Дори това да означава смъртта му ли?
— Да — без колебание отвърна Шона. — Дори да означава смъртта му. И ти знаеш, че е така. Затова си тук. Знаеш, че не можеш пак да си тръгнеш. Знаеш, че няма да ти го позволя.
Тя отново пристъпи напред.
— Уморих се да бягам — прошепна Елизабет.
— Разбирам те.
— Вече не знам какво да правя.
— И аз. Но този път бягството просто не е решение. Обясни му го, Елизабет. Накарай го да разбере.
Елизабет повдигна глава.
— Знаеш ли колко го обичам?
— Да.
— Не искам да пострада.
— Вече е късно.
Двете стояха на тридесетина сантиметра една от друга. На Шона й се искаше да протегне ръка и да я докосне, ала стоеше неподвижно.
— Можеш ли да се свържеш с него? — попита Елизабет.
— Да, той ми даде номера на моби…
— Кажи му „Делфин“. Довечера ще го чакам там.
— Не знам какво значи това.
Елизабет бързо мина покрай нея, надникна в коридора и се измъкна навън.
— Той ще разбере — отвърна тя.
И изчезна.
41
Както обикновено, с Тайрис бяхме на задната седалка. Утринното небе имаше пепелявия цвят на надгробен камък. Упътих Брутъс къде да завие, след като пресякохме моста Джордж Вашингтон. Тайрис впери очи в лицето ми иззад тъмните си очила.
— Къде отиваме? — накрая попита той.
— При едни мои роднини.
Тайрис зачака да продължа.
— Той е ченге — прибавих аз.
— Как се казва?
— Хойт Паркър.
Брутъс се усмихна. Тайрис също.
— Познаваш ли го?
— Никога не съм работил с него, ама съм го чувал.
— Какво искаш да кажеш с това, че не си работил с него?
Той махна с ръка да не разпитвам повече. Излязохме от града.
През последните три дни бях имал някои невероятни преживявания — пътуването до стария ми квартал с двама наркопласьори в кола с тъмни прозорци бе едно от тях. Продължих да упътвам Брутъс, докато спряхме пред навяващата безброй спомени къща на Гуудхарт.
Слязох. Брутъс и Тайрис продължиха нататък. Приближих се до вратата и натиснах звънеца. Облаците потъмняваха. Светкавица разцепи небето. Повторно натиснах звънеца. По ръката ми пробяга болка. Все още ме болеше цялото тяло от напрежението и мъченията, на които бях подложен предишния ден. За миг си позволих да се зачудя какво е щяло да се случи, ако не се бяха появили Тайрис и Брутъс. После се отърсих от тези мисли.