Накрая чух Хойт да пита:
— Кой е?
— Бек.
— Отворено е.
Пресегнах се към бравата. Дланта ми спря само на сантиметър, преди да докосне месинга. Странно. През живота си безброй пъти бях идвал тук, но не си спомнях Хойт някога да е питал кой е. Беше от хората, които предпочитат директния контакт. Хойт Паркър не се криеше в храсталака. Не се боеше от нищо, и по дяволите, бе готов да го докаже. Когато натискаш звънеца, той отваря вратата и се изправя пред теб.
Озърнах се назад. Тайрис и Брутъс ги нямаше — не беше разумно да се мотаеш пред дома на ченге в предградие за бели.
— Бек?
Нямах избор. Помислих си за глока. Докато с лявата си ръка натисках бравата, повдигнах дясната към хълбока си. За всеки случай. Отворих вратата. Надзърнах вътре.
— В кухнята съм — извика Хойт.
Влязох и затворих вратата след себе си. Миришеше на лимонов дезинфектант, от онези, които се включват в контакта. Миризмата ми се стори задушаваща.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.
Все още не го виждах.
— Не, благодаря.
Запътих се към кухнята. Забелязах старите снимки на камината, ала този път не потръпнах. Когато стигнах в кухнята, обгърнах помещението с поглед. Нямаше никого. Тъкмо се канех да се обърна, когато усетих студения метал да се притиска към слепоочието ми. Иззад шията ми се провря ръка и рязко ме дръпна назад.
— Въоръжен ли си, Бек?
Не помръдвах и не отговорих.
Без да премества пистолета, Хойт спусна ръката си и ме претърси. Откри глока, извади го и го плъзна по линолеума.
— Кой те докара?
— Двама приятели — успях да отвърна аз.
— Какви приятели?
— По дяволите, какво е това, Хойт?
Той се отдръпна назад. Обърнах се към него. Оръжието сочеше към гърдите ми. Дулото ми се стори огромно, разширяващо се като гигантска уста, готова цял да ме погълне. Не можех да откъсна очи от този студен и мрачен тунел.
— Да ме убиеш ли си дошъл? — попита Хойт.
— Какво? Не. — Насилих се да вдигна поглед. Брадичката му бе обрасла. Очите му бяха зачервени, тялото му се олюляваше. Беше пил. Много.
— Къде е госпожа Паркър?
— На сигурно място. — Странен отговор. — Пратих я другаде.
— Защо?
— Мисля, че знаеш.
Може би знаех. Или започвах да разбирам.
— Защо ми е да те убивам, Хойт?
Той продължаваше да се цели в гърдите ми.
— Винаги ли носиш скрито оръжие, Бек? Мога да те хвърля в затвора за това.
— Ти ми причини нещо по-лошо.
Лицето му помръкна. От гърлото му се изтръгна тих стон.
— Чие тяло кремирахме, Хойт?
— Ти не знаеш нищо.
— Знам, че Елизабет е жива.
Раменете му се прегърбиха, но пистолетът остана насочен към мен. Видях, че пръстите на дясната му ръка се напрягат и за миг бях сигурен, че ще стреля. Реших да се метна настрани, макар че щеше да ме улучи с втория изстрел.
— Седни — тихо каза той.
— Шона е видяла доклада за аутопсията. Знаем, че трупът в оная морга не е бил на Елизабет.
— Седни — повтори Хойт и леко повдигна пистолета.
Помислих си, че наистина ще натисне спусъка, ако не се подчиня. Той ме заведе обратно в дневната. Седнах на отвратителната кушетка, присъствала на безчет паметни мигове, ала имах чувството, че те няма да компенсират пожара, който щеше да погълне стаята.
Хойт седна срещу мен, без да престава да се цели в гърдите ми. Нито за миг не отпусна ръка. Професионален опит, навярно. От всичко в него се излъчваше пълно изтощение. Приличаше на балон със съвсем мъничка дупка, който едва забележимо издиша.
— Какво се случи? — попитах аз.
Не ми отговори.
— Защо смяташ, че е жива?
Замислих се. Можеше ли да греша? Имаше ли някаква вероятност той да не знае? Не, веднага реших аз. Хойт беше видял трупа в моргата. Той я бе разпознал. Трябваше да е замесен. Но после си спомних имейла.
„Не казвай на никого…“
Дали идването ми тук беше грешка?
Също не. Това съобщение бе пратено, преди да започне всичко — сякаш в друга епоха. Трябваше да взема решение. Трябваше да предприема някакви действия.