— Твоята къща, телефона ти, може би и службата ти. През последните осем години постоянно те следяха. Мен също.
Това обясняваше предпазливите имейли. Оставих очите си да заблуждаят из стаята.
— Вчера претърсих навсякъде — каза Хойт. — Къщата е чиста.
Той замълча за няколко секунди и аз го попитах:
— Защо Елизабет е решила да се върне?
— Защото е глупачка — отвърна тъст ми и за пръв път долових гняв в гласа му. Дадох му време да се успокои. Червените петна по лицето му избледняха. — Двата трупа, които заровихме — тихо каза Хойт.
— Какво?
— Елизабет следяла новините по Интернет. Когато прочела, че са ги открили, също като мен решила, че хората на Скоуп може да разберат истината.
— Че е жива ли?
— Да.
— Но ако е била в чужбина, пак щяха адски трудно да я намерят.
— Така й казах и аз. Обаче тя твърдеше, че това нямало да ги спре. Щели да хванат мен. Или майка й. Или теб. Но… — Той пак замълча за миг и сведе глава. — Не знам дали е важно.
— Какво искаш да кажеш?
— Понякога ми се струва, че е искала да се случи така. — Хойт започна да върти чашата си и да подрънква с леда. — Че е искала да се върне при теб, Дейвид. Мисля, че труповете са били само повод.
Отново зачаках. Той продължи да пие. И пак погледна през прозореца.
— Твой ред е — каза Хойт.
— Моля?
— Сега ти ще ми отговориш на някои въпроси. Например как Елизабет се свърза с теб. Как успя да избягаш от полицията. Къде е тя според теб.
Поколебах се, ала не много. Имах ли някакъв избор?
— Елизабет ми прати анонимни имейли. С тайни думи, които можех да разбера само аз.
— Какви тайни думи?
— Свързани с неща от нашето минало.
Той кимна.
— Знаела е, че може да те следят.
— Да. — Размърдах се на мястото си. — Какво знаеш за служителите на Грифин Скоуп? — попитах аз.
Хойт се смути.
— За служителите на Скоуп ли?
— При него работи ли един мускулест азиатец?
И малкото останал цвят на лицето му изтече като през отворена рана. После ужасено ме погледна, сякаш му се искаше да се прекръсти.
— Ерик У — прошепна той.
— Вчера се натъкнах на господин У.
— Невъзможно.
— Защо?
— Защото нямаше да си жив.
— Извадих късмет. — Разказах му историята.
Тъст ми още малко и щеше да се разплаче.
— Ако У я е открил, ако се е добрал до нея, преди да те пипне… — Той затвори очи в опит да прогони страшния образ.
— Не е.
— Откъде знаеш?
— У питаше защо съм бил в парка. Ако я беше хванал, щеше ли да си прави труда?
Хойт бавно кимна, пресуши чашата си и си наля нова.
— Но вече знаят, че е жива — каза той. — Това значи, че ще дойдат за нас.
— Тогава ще отвърнем на удара — с фалшива храброст отвърнах аз.
— Не си ме слушал внимателно. Митичният звяр става все по-могъщ.
— Но накрая героят винаги го побеждава.
Той презрително се засмя. Основателно, бих могъл да прибавя. Не го изпусках от очи. Големият часовник удари на кръгъл час. Замислих се.
— Трябва да ми разкажеш останалото.
— Без значение е.
— Свързано е с убийството на Брандън Скоуп, нали?
Той неубедително поклати глава.
— Знам, че Елизабет е осигурила алиби на Хелио Гонзалес.
— Това няма значение, Бек. Повярвай ми.
— Вече веднъж ти повярвах.
Хойт отново отпи от бърбъна си.
— Елизабет е държала сейф на името на Сара Гуудхарт — казах аз. — Там са открили онези снимки.
— Знам — отвърна той. — Онази нощ бързахме. Не знаех, че вече им е дала ключа. Изпразнихме джобовете им, но забравих да проверя в обувките им. Обаче не трябваше да има значение. Нямах намерение да ги открият.
— В сейфа не са били само снимките — продължих аз.
Хойт внимателно остави чашата си.
— Там е бил и старият пистолет на баща ми. Трийсет и осем калибровият. Спомняш ли си го?
Тъст ми се извърна и гласът му внезапно прозвуча странно тихо.
— „Смит и Уесън“. Аз му помогнах да го избере.
Пак се разтреперих.
— Знаеш ли, че Брандън Скоуп е убит с него?
Той рязко стисна клепачи, като дете, което се опитва да пропъди кошмар.