— Кажи ми какво се случи, Хойт.
— Ти знаеш.
Не можех да овладея треперенето си.
— Въпреки това.
Всяка дума излизаше от устата му като удари по тялото.
— Елизабет застреля Брандън Скоуп.
Поклатих глава. Знаех, че не е вярно.
— Тя работеше заедно с него в онази благотворителна фондация. Беше само въпрос на време да се натъкне на истината. Че под прикритието на благотворителната дейност Брандън се прави на голям мафиот. Дрога, проститутки, не знам още какво.
— Изобщо не ми е казвала.
— Тя не каза на никого, Бек. Но Брандън я разкри. Преби я почти до смърт, за да я предупреди. Тогава не го знаех, разбира се. Тя ме излъга, че претърпяла автомобилна злополука.
— Елизабет не го е убила — повторих аз.
— Било е самоотбрана. След като не престанала да дълбае, Брандън влязъл у вас, този път с нож. Нападнал я… и тя го застреляла. Пълна самоотбрана.
Не можех да спра да клатя глава.
— Обади ми се. Плачеше. Веднага дойдох у вас. Когато стигнах… — Хойт замълча за миг, за да си поеме дъх, — той вече беше мъртъв. Елизабет държеше онзи пистолет. Искаше да се обадя в полицията. Разубедих я. Самоотбрана или не, Грифин Скоуп щеше да я убие по възможно най-жестокия начин. Казах й да ми даде няколко часа. Тя се колебаеше, но накрая се съгласи.
— И ти си преместил трупа.
Тъст ми кимна.
— Знаех за Гонзалес. Неспасяем гангстер. Типовете като него са ми пределно ясни. Вече му се беше разминало за едно убийство. На кого друг да прехвърля вината?
Картината ставаше все по-пълна.
— Обаче Елизабет не го е допуснала.
— Не го бях предвидил — призна Хойт. — Тя чу по новините за ареста и реши да му осигури алиби. За да спаси Гонзалес от… — саркастичен знак — „ужасна несправедливост“. — Той поклати глава. — Беше безсмислено. Ако просто беше оставила оня боклук да понесе удара, всичко отдавна щеше да е свършило.
— Хората на Скоуп са открили, че му е осигурила алибито.
— Изтече вътрешна информация, да. Тогава започнаха да пращат хората си наоколо и откриха, че се е ровила в бизнеса на Брандън. Останалото беше очевидно.
— Значи онази нощ на езерото са искали да й отмъстят — казах аз.
Хойт се замисли.
— Отчасти, да. Но също се опитваха да скрият истината за Брандън Скоуп. Той беше мъртъв герой. Запазването на репутацията му значеше много за баща му.
И за сестра ми, помислих си аз.
— Все още не разбирам защо е пазила онези неща в сейф.
— Доказателства — отвърна Хойт.
— За какво?
— Че е убила Брандън Скоуп. И че го е направила в самоотбрана. Каквото и да се случеше, Елизабет не искаше някой друг да бъде обвинен вместо нея. Наивно, не смяташ ли?
Не смятах. Седях на кушетката и оставях истината да попие в мозъка ми. Безуспешно. Поне засега. Защото това не бе цялата истина. Знаех го по-добре от всеки друг. Погледнах тъст си, увисналата му кожа, оредяващата коса, омекващия корем, все още внушителното, но западащо телосложение. Мислеше си, че знае точно какво се е случило с дъщеря му. Ала си нямаше и представа колко много греши.
Чух гръмотевица. По прозорците зачукаха капки дъжд като детски юмручета.
— Можеше да ми кажеш.
Той поклати глава, този път влагайки повече съдържание в жеста.
— И какво щеше да направиш, Бек? Да избягаш заедно с нея ли? Те щяха да открият истината и да убият всички ни. Следяха те. И продължават да те следят. Не казахме на никого. Дори на майката на Елизабет. И ако ти трябва доказателство, че сме постъпили правилно, само се огледай наоколо. Минали са осем години. Тя само ти е пратила няколко анонимни имейла. А виж какво стана.
Затръшна се автомобилна врата. Хойт се хвърли към прозореца като тигър и отново надзърна навън.
— Същата кола, която те докара. Вътре има двама чернокожи.
— Идват за мен.
— Сигурен ли си, че не са хора на Скоуп?
— Абсолютно. — Като по даден знак мобифонът ми иззвъня. Отговорих.
— Всичко наред ли е? — попита Тайрис.
— Да.
— Излез навън.
— Защо?
— Имаш ли вяра на онова ченге?
— Не съм сигурен.
— Излез навън.
Казах на Хойт, че трябва да си вървя. Изглеждаше прекалено изчерпан, за да го интересува. Бързо се запътих към вратата. Тайрис и Брутъс ме чакаха. Дъждът бе поотслабнал, ала очевидно никого не го беше грижа.