— Търсят те по телефона. Застани ей там.
— Защо?
— Лично е — отвърна Тайрис. — Не искам да слушам.
— Имам ти доверие.
— Просто го направи.
Отдалечих се. Щората зад мен лекичко се повдигна. Хойт надничаше. Отново погледнах Тайрис. Той ми даде знак да вдигна мобифона към ухото си. Подчиних се. Тишина. После Тайрис каза:
— Линията е чиста, давай.
В следващия миг чух гласа на Шона.
— Видях я.
Останах напълно неподвижен.
— Каза довечера да я чакаш в „Делфина“.
Разбрах. Връзката прекъсна. Върнах се при Тайрис.
— Трябва да отида на едно място сам. Там не могат да ме проследят.
Той погледна Брутъс.
— Качвай се — каза Тайрис.
42
Брутъс шофираше като луд. Влизаше в обратното движение по еднопосочни улици. Правеше внезапни завои. От дясното платно пресичаше, без да изчаква никого и завиваше наляво на червен светофар. Още малко и щяхме да поставим световен рекорд.
От Метро парк в Айслнн имаше влак за Порт Джарвис, който тръгваше след двадесет минути. Когато ме оставиха там, Брутъс не слезе от колата. Тайрис ме изпрати до билетното гише.
— Искаш да избягам и да не се връщам — каза той.
— Точно така.
— Може би трябва да постъпиш по същия начин.
Протегнах му ръка. Тайрис не й обърна внимание и ме прегърна.
— Благодаря ти — промълвих аз.
Той ме пусна, размърда рамене, така че набръчканото му яке да се плъзне надолу, и нагласи очилата си.
— Пак заповядай. — После се обърна и се запъти към колата.
Влакът пристигна и замина по разписание. Намерих си място и уморено седнах. Опитах се да прогоня всички черни мисли. Не успях. Озърнах се наоколо. Нямаше почти никакви други пътници. Две студентки с претъркани раници си приказваха на език, изпъстрен с „такова“ и „значи“. На една от седалките някой беше оставил вестник и по-конкретно градски таблоид.
Преместих се и го вдигнах. На заветната първа страница имаше репортаж за млада проститутка, арестувана за кражба от магазин. Запрелиствах страниците с надеждата да прочета комиксите или спорта — каквото и да е, стига да ме разсее. Ала очите ми попаднаха на… е, на моя снимка. Издирваният беглец. Поразително: на тъмната фотография изглеждах направо зловещо, като арабски терорист.
И тогава видях. И светът ми, вече излязъл от релси, отново се разтърси.
Не четях статията. Очите ми просто блуждаеха по страницата. Но видях имената. За пръв път. Имената на мъжете, открити край езерото. Едното ми беше познато.
Мелвин Бартола.
Невъзможно.
Захвърлих вестника и се затичах, като отварях плъзгащите се врати, докато след два вагона открих кондуктор.
— Коя е следващата гара? — попитах аз.
— Риджмон Ню Джърси.
— Близо до гарата има ли библиотека?
— Нямам представа.
Въпреки това слязох там.
Ерик У сви пръсти и с мощен натиск отвори вратата.
Не му трябваше много време, за да открие двамата чернокожи, които бяха помогнали на доктор Бек да избяга. Лари Гандъл имаше приятели в полицейското управление. Кореецът им ги описа и те му дадоха книгите със съответните снимки. След няколко часа У забеляза лицето на мутрата на име Брутъс Корнуол. С няколко телефонни обаждания научиха, че Брутъс работи за наркопласьор на име Тайрис Бартън.
Просто.
Веригата се скъса. Вратата се отвори и бравата се блъсна в стената. Латиша сепнато вдигна глава. Понечи да извика, ала У я изпревари. Той притисна устата й с длан и доближи устни към ухото й. След него влезе друг мъж, когото беше наел Гандъл.
— Шшт — почти нежно каза кореецът.
Ти Джей си играеше на пода с колички. Шумът го накара да наклони глава.
— Мамо? — попита детето.
Ерик У му се усмихна. Той пусна Латиша и коленичи на пода. Тя се опита да му попречи, ала другият мъж я задържа. Кореецът постави огромната си длан върху главичката на момченцето, погали го и се обърна към Латиша.
— Знаеш ли как да открия Тайрис? — попита той.
Слязох от влака и взех такси до агенцията за автомобили под наем. Служителят ме упъти към библиотеката. Стигнах за около три минути. Риджмонтската библиотека беше модерна тухлена сграда с френски прозорци, букови лавици, балкони, купички и кафене. На информационното гише на втория етаж седеше нацупена библиотекарка. Попитах я дали може да използвам Интернет.