Преди Ник никога не се бях чувствала като човек, защото винаги съм била продукт. Невероятната Ейми трябва да бъде блестяща, креативна, мила, грижовна, остроумна и щастлива. „Искаме само да си щастлива.“ Ранд и Мерибет го повтаряха непрекъснато, но така и не обясниха как. Толкова много поуки, възможности и предимства, а така и не ме научиха как да бъда щастлива. Помня, че другите деца винаги ме озадачаваха. Отивах на рожден ден, гледах ги как се кискат и правят физиономии и се мъчех да правя същото, но не проумявах защо е нужно. Седях, ластикът на стегнатата картонена веселяшка шапчица се врязваше в брадичката ми, зъбите ми посиняваха от зърнистата глазура на тортата и се мъчех да проумея какво му е забавното.
С Ник най-сетне проумях. Понеже той наистина беше забавен. Все едно излизаш с видра. Той беше първият естествено щастлив човек, когато познавах и който ми беше равен. Беше блестящ, превъзходен, забавен и очарователен. Хората го харесваха. Жените го обожаваха. Мислех, че ще бъдем съвършената двойка, най-щастливата двойка. Не че любовта е съревнование. Но не разбирам защо двама души трябва да са заедно, ако това не ги прави щастливи.
Може би бях най-щастлива през онези няколко години, докато се преструвах на друга. Нито преди, нито после съм се чувствала така и не мога да реша какво значи това.
А после трябваше да сложа край, защото не беше истинско, не бях аз. Не бях аз, Ник! Мислех, че го знаеш. Мислех, че е част от играта. Мислех, че сме се споразумели: не питай и не казвай! Толкова се стараех да се държа естествено и леко, но не можех да продължавам. Оказа се, че и той не може: остроумното бърборене, умните игри, романтиката и ухажването. Всичко започна да се срива. Мразех Ник, задето се изненада, когато си станах аз. Мразех го, задето не разбираше, че това трябва да приключи, задето наистина вярваше, че се е оженил за онова същество, за онова творение на въображението на милиони мастурбиращи мъже с изцапани със сперма пръсти, самозадоволени. Наистина изглеждаше смаян, когато го помолих да се вслуша в мен. Не можеше да повярва, че не ми е приятно да му духам, когато ме помоли, и да се обезкосмявам цялата отдолу. Че всъщност не ми е приятно, когато не се появява да пийнем с приятели. И онова налудничаво нещо, което написах в дневника си? Не ми трябват жалки сценарии, свързани с танцуващи маймунки, които да повтарям пред приятелите си, стига ми да го оставя да бъде такъв, какъвто е. Това бяха чисти глупости, идиотщините на готиното момиче. Не разбирам: ако позволиш на един мъж да отмени плановете ви или да откаже да прави неща за теб, губиш. Не получаваш каквото искаш. Съвсем ясно е. Да, той може и да е щастлив, може да ти казва, че си най-готиното момиче на света, но ти го казва, понеже нещата са станали така, както ги иска той. Твърди, че си готина, за да те заблуди! Така постъпват мъжете — опитват се да те убедят, че си готиното момиче, за да се подчиниш на желанията им. Както продавачът на коли казва: „Колко ще платиш за тази красавица?“, при положение че ти дори още не си се съгласил да я купиш. И онази ужасна фраза на мъжете: „Знам, че не би имала нищо против, ако аз…“. Напротив, имам против. Просто го кажи. Не отстъпвай, глупачке.
Ето защо трябваше да спре. Всеотдайността към Ник, усещането за безопасност с Ник, щастието с Ник ме накараха да проумея, че има една Истинска Ейми, че тя е много по-добра, по-интересна и по-сложна и предизвикателна от Готината Ейми. Обаче Ник искаше Готината Ейми. Можете ли да си представите — най-накрая разкривате своята истинска същност пред съпруга си, пред сродната си душа, а той не ви харесва? Ето така се появи омразата. Много съм размишлявала над това и според мен оттук се започна.