— Е, не можеш да ги оставиш тук — отбеляза Го. — Така със сигурност ще те тикнат в ареста. Сигурен ли си, че това е последната следа? А къде ти е подаръкът?
— О, по дяволите! Не. Трябва да е някъде вътре.
— Не влизай — предупреди ме Го.
— Трябва. Бог знае какво още е пъхнала вътре.
Влязох внимателно в тъмната барака, прилепил ръце към тялото си и пристъпвайки предпазливо на пръсти, за да не оставям следи. Точно до телевизора с плосък екран видях синия плик върху една подаръчна кутия, увита с красивата сребриста хартия на Ейми. Изнесох плика и кутията навън, на топлия въздух. Предметът вътре беше тежък, около петнайсетина килограма, и се състоеше от няколко парчета, които се плъзнаха вътре със странно дрънчене, когато оставих кутията на земята. Го неволно побърза да отстъпи назад. Отворих плика.
Скъпи съпруже,
Сега е моментът да ти кажа, че те познавам по-добре, отколкото си представяш. Знам, понякога ти се струва, че си сам на този свят, невидим и незабелязан. Но не го мисли дори за секунда. Проучила съм те. Знам какво ще направиш още преди да го направиш. Знам къде си бил, знам и накъде си се запътил. За тази годишнина съм ти организирала пътешествие: тръгни по любимата си река, нагоре, нагоре! Дори не се налага да търсиш подаръка си за годишнината. Този път подаръкът ще дойде при теб! Така че седни и се отпусни, понеже ти ПРИКЛЮЧИ!
— Какво има предвид с това „приключи“? — попита Го, а аз изстенах.
— Изпраща ме в затвора.
— Дяволите да я вземат. Отвори кутията.
Приклекнах и дръпнах внимателно капака с върховете на пръстите си, все едно очаквах експлозия. Тишина. Надникнах вътре. На дъното на кутията имаше две дървени марионетки. Приличаха на съпруг и съпруга. Мъжката беше облечена в пъстър костюм на шут и се хилеше диво, стиснала в ръка нещо като пръчка или бастун. Извадих я и крайниците й се разклатиха развълнувано — като на танцьор, който се раздвижва. Съпругата беше по-красива, по-деликатна и по-скована. Лицето й изглеждаше слисано, като че ли е видяла нещо тревожно. Под нея имаше миниатюрно бебенце, което можеше да се привърже за тялото й с панделка. Куклите бяха старинни, тежки и големи, големи почти колкото онези, шито използват вентролозите. Взех мъжката кукла, стиснах дебелата дръжка, с която се задвижваше, и крайниците й се разтресоха маниакално.
— Зловещо — отбеляза Го. — Престани.
Отдолу имаше синьо листче, прегънато само веднъж. Почеркът на Ейми, подобен на счупено ветрило, само триъгълници и точици. Пишеше:
Началото на прекрасна нова история, Ник! „Така се прави!“
Наслаждавай се.
Върху кухненската маса на мама разгърнахме всички писма на Ейми, сложихме и кутията с марионетките. Взряхме се в предметите, все едно сглобяваме пъзел.
— Защо ще си прави труда с това търсене на съкровища, ако планира… каквото планира — попита Го.
„Планът й“ тутакси се превърна в кодово название на „ако ще инсценира изчезването си и ще се опитва да натопи теб“. Звучеше по-малко налудничаво.
— Ами първо, за да ме разсее. Да ме заблуди, че все още ме обича. Търча по следите, които ми оставя из целия християнски свят, убеден, че съпругата ми се опитва да се сдобрим, очаквам ново начало за брака ни…
Бележките й бяха предизвикали у мен момичешка замечтаност — доповръща ми се. Почувствах се неловко. Неловко до мозъка на костите си, все едно е от моята ДНК и ме променя. След всичките тези години Ейми все още беше способна да си играе с мен. В състояние беше само с няколко бележки да ме върне при себе си, изцяло. Аз бях нейната кукла на конци.
Ще те намеря, Ейми. Любовни думи, вгорчени от лоши намерения.
— За да нямам време да спра и да се замисля: ей, изглежда така, все едно съм убил жена си, защо ли?
— Полицията би се озадачила — ти би се озадачил — ако тя не организира търсенето на съкровища, ако не спази традицията — разсъди Го. — Все едно е знаела, че ще изчезне.
— Това ме притеснява обаче — казах и посочих към марионетките. — Толкова са необикновени, че трябва да означават нещо. Искам да кажа, ако намерението й е било просто да ме разсее за малко, подаръкът можеше да бъде… каквото и да е от дърво.