Надявам се Ейми от дневника да ви е харесала. Целта й беше да се хареса. Да се хареса на хора като вас. Лесно е да я харесаш. Никога не съм разбирала защо това се смята за комплимент — че някой те харесва. Няма значение. Мисля, че написаното в дневника се получи добре, а и не беше просто. Трябваше да се представям като приятна, макар и понякога наивна личност, като жена, която обича съпруга си и вижда недостатъците му (иначе би била твърде голяма глупачка), но му е искрено предана — като същевременно непрекъснато води читателя (в този случай ченгетата, толкова ми се иска да го намерят) към заключението, че Ник наистина е планирал да ме убие. Толкова много следи има да се откриват, толкова много изненади предстоят!
Ник винаги се е подигравал на безкрайните ми списъци. („Като че ли на всяка цена държиш никога да не си доволна, винаги да има какво още да се изпипва, вместо просто да се наслаждаваш на момента“.) Но кой печели? Аз печеля, понеже моят списък, главният ми списък, озаглавен „Да разкажем играта на Ник Дън“, беше взискателен — това беше най-пълният и прецизен списък, създаван някога. В него фигурираше задачата да направя дневник за периода от 2007 до 2012 година. Седем години, вписани в дневник — не всеки ден, но поне два пъти месечно. Знаете ли каква дисциплина е нужна за такова нещо? Дали Готината Ейми е способна да го направи? Да проучва събитията всяка седмица, да се консултира с предишните ми планове за деня, за да е сигурна, че няма да пропусне нищо важно, а после да пресъздаде реакцията на Ейми, която пише дневник, към всяко събитие? В повечето случаи беше забавно. Чаках Ник да тръгне за бара, да отиде при любовницата си, при своята непрестанно тракаща есемеси, дъвчеща дъвка банална любовница с нейните изкуствени нокти и анцузи с надпис на задника (не е точно такава, но може да бъде), наливах си кафе или отварях бутилка вино, вземах една от трийсет и двете си различни писалки и по малко пренаписвах живота си.
Вярно е, че понякога, докато правех всичко това, не мразех Ник чак толкова. Лекомислената гледна точка на Готиното момиче има подобно въздействие. Понякога Ник се прибираше у дома, вонящ на бира или на течния сапун, с който измива тялото си след съвкупление с любовницата си (макар че вонята никога не изчезва докрай — явно е доста миризлива), усмихва ми се виновно, държи се мило и угоднически и аз почти си казвам: няма да го направя. А после си го представям с нея, с нейните прашки, как му позволява да я унижава, понеже е решена да се преструва на Готиното момиче, преструва се, че й харесва да прави свирки, че обича футбол и да се натаралянква. Имам чувството, че съм се омъжила за кретен, за мъж, който винаги ще предпочита това. А когато тази глупава повлекана му омръзне, ще си намери друго момиче, което ще се преструва, че е онова момиче, а на него никога няма да му се налага да прави в живота си нищо трудно.
Решимостта ми се засили.
Общо сто петдесет и две вписвания в дневника. Мисля, че никога няма да изгубя нейния глас. Много старателно създадох Ейми от дневника. Измислена е така, че да се хареса на полицаите, да се хареса и на обществото, ако част от него стане обществено достояние. Трябва да четат дневника като че ли е готическа трагедия. Прекрасна и добросърдечна жена — пред която е целият й живот, на която всичко предстои и каквото там казват за умрелите — избира неподходящ партньор и плаща най-високата цена.
Трябва да я харесат. Нея.
Разбира се, родителите ми са притеснени, но как да ми стане мъчно за тях, след като те ме направиха такава, а после ме изоставиха? Така и не оцениха изцяло факта, че печелят пари от моето съществуване, че аз би трябвало да получавам авторските хонорари. А после, след като пропиляха моите пари, моите „феминистични“ родители позволиха на Ник да ме отведе в Мисури, все едно съм торба с лични вещи, булка по поръчка, имотна замяна. И ми подариха скапан часовник с кукувичка за спомен. Благодарим ти за трийсет и осемте години служба! Заслужават да ме мислят за мъртва, понеже на практика ме обрекоха на това състояние: без пари, без дом, без приятели. Затова и те заслужават да страдат. Ако не можете да се грижите за мен, докато съм жива, бездруго вече сте ме убили. Точно като Ник, който унищожаваше и отблъскваше истинската ми същност късче по късче — твърде си сериозна, Ейми, твърде си напрегната, Ейми, много премисляш нещата, прекалено анализираш, вече не си забавна, караш ме да се чувствам безполезен, Ейми, караш ме да се чувствам зле. Той отрязваше късове от мен с доволен замах — независимостта ми, гордостта ми, самоуважението ми. Аз давах, а той вземаше ли, вземаше. Изсмука ме, като че бях Щедрото дърво.