Тази курва, предпочете тази курва пред мен. Уби душата ми, а това би трябвало да е престъпление. Всъщност е престъпление. Поне според мен.
Ник Дън
Изчезнала от осем дни
Трябваше да се обадя на Танър, на своя чисто нов адвокат, да го събудя и да изрека думите, които ще го накарат да съжали, че е взел парите ми: „Мисля, че съпругата ми ме топи“. Не виждах лицето му, но си го представях — как завърта очи, гримасата, изтощението на човек, който не чува нищо, но си изкарва прехраната с лъжи.
— Е — каза той най-накрая след продължителна пауза, — пристигам там утре сутринта и ще оправим нещата… всичко на масата… А междувременно ти се дръж, ясно? Легни да се наспиш и се дръж.
Го изпи две хапчета за сън и ме остави малко след един през нощта, а аз буквално се държах — гневна топка на дивана. Будувах цяла нощ, ставах от време на време да изляза навън и да вперя гневен поглед в бараката, вдигнал ръце на кръста, все едно имам насреща си хищник, когото да уплаша. Не съм сигурен какво си въобразявах, че ще постигна, но просто не можех да се спра. Успявах да поседя най-много десет минути, после излизах навън и впервах поглед в бараката.
Тъкмо влизах вътре в три през нощта, когато почукване разтърси задната врата. Мили боже! Ченгетата щяха да минат отпред, нали така, а репортерите още не бяха надушили къщата на Го (това щеше да се промени след броени дни, дори часове). Стоях притеснен и нерешителен в дневната, когато тропотът се поднови, този път по-силен, и аз изругах тихо и се помъчих да се ядосам, а не да се плаша. Оправи тази работа, Дън!
Отворих вратата със замах. Беше Анди. Проклетата Анди, красива като картинка, издокарана специално за повода, все още непроумяваща, че ще надене примката право на шията ми.
Дръпнах я вътре и тя впери поглед в ръката ми, вкопчена в нейната.
— Ще наденеш примката на шията ми, Анди.
— Дойдох на задната врата — отговори тя. Когато я измерих с гневен поглед, не се извини, остана непоколебима. Буквално видях как чертите й се втвърдиха. — Трябва да говоря с теб, Ник. Казах ти. Казах ти, че трябва да те виждам, да говоря с теб всеки ден, а ти изчезна. Телефонът ме препраща направо към гласовата поща.
— Не ти се обаждам, понеже не мога да говоря, Анди. Боже, бях в Ню Йорк да си наема адвокат. Ще пристигне след броени часове.
— Наел си си адвокат. С това ли беше толкова зает, че не можа да ми отделиш десет секунди?
Идеше ми да я зашлевя. Поех си въздух. Трябваше да прекъсна всичко с Анди. Не само заради предупреждението на Танър. Съпругата ми ме познаваше: знаеше, че съм готов почти на всичко, само и само да избегна сблъсък. Ейми разчиташе да проявя глупост, да продължа още малко връзката си и накрая да бъда заловен. Това трябваше да свърши. Само че трябваше да го направя идеално. Да убедя Анди, че така е редно.
— Всъщност той ми даде много важен съвет — подех. — Съвет, който не мога да пренебрегна.
— Добре. Дали не е да престанеш да се държиш с мен като такъв задник?
Усетих как гневът ми се надига, че разговорът ни се превръща в подобие на караница между гимназисти. Трийсет и пет годишен мъж в най-тежката нощ от живота си, а се джафка с някакво ядосано момиченце. Разтърсих я силно и миниатюрна капчица пот капна на долната й устна.
— Аз… Проумей го, Анди. Това не е шега. Това е животът ми.
— Аз просто… се нуждая от теб — каза тя и сведе очи към ръцете си. — Знам, че постоянно го повтарям, но е така. Не мога да го направя, Ник. Не мога да продължавам така. Разпадам се. Непрекъснато съм ужасно уплашена.
Тя била уплашена. Представих си, че полицията пристига в този момент и ме заварва с момичето, с което съм бил през проклетата сутрин, когато е изчезнала жена ми. Аз я потърсих онзи ден — не бях ходил в апартамента й след първата нощ, но онази сутрин отидох право там, понеже сърцето ми от часове туптеше в ушите, докато се опитвах да изрека пред Ейми думите: „Искам развод. Влюбен съм в друга. Трябва да сложим точка. Не мога да се преструвам, че те обичам, не мога да направя тази история с годишнината — би било много по-нередно, отколкото самата изневяра“. (Да, знам — спорно е.) Но докато все още събирах смелост, Ейми ме изпревари с речта си, че още ме обича (лъжлива кучка!), и аз не събрах смелост. Почувствах се като върховен лъжец и страхливец и по силата на прословутия омагьосан кръг изпитах нужда от Анди, за да се почувствам по-добре.