— Само двамата сме — потвърдих усмихнат и закимах одобрително, налапвайки някакво тресящо се яйце.
— Струва ми се самотно.
За това имаше право.
Четири месеца по-късно жената, която говореше за „огромната къща“, изгуби битката с ипотеката и изчезна някъде една нощ заедно с трите си деца. Къщата й сега е празна. На прозореца на хола още е залепена детска рисунка на пеперуда, а ярките цветове от флумастерите са избледнели до кафеникаво от слънцето. Една вечер неотдавна минавах оттам и видях някакъв мъж — брадясал, раздърпан — да наднича иззад рисунката, да се носи в тъмното като печална риба в аквариум. На следващия ден оставих кафяв хартиен плик със сандвичи на предните стълби — седя си там недокоснат цяла седмица и влажно прогни, докато не го вдигнах и не го изхвърлих.
Тихо е. В комплекса винаги е притеснително тихо. Докато наближавах към нашата къща, чувайки ясно боботенето на автомобилния двигател, виждах котака на стълбите. Все още си беше на стълбите двайсет минути по-късно. Карл сигурно го беше забелязал. Ейми обичаше котарака, той беше с изрязани нокти, никога не го пускахме навън, ама никога, понеже Блийкър беше сладичък, но извънредно глупав и въпреки че имаше проследяващо устройство, поставено някъде в пухкавата му козина, Ейми знаеше, че никога повече няма да види животното, ако се изсули навън. То щеше да нагази право в река Мисисипи — тра-ла-ла-ла — и да се понесе по водите й чак до Мексиканския залив и до пастта на някоя гладна акула.
Оказваше се обаче, че котакът няма достатъчно ум дори да слезе по стълбите. Блийкър се беше настанил в края на верандата като дундест, но горд страж — наш личен охранител. Докато спирах на алеята, Карл излезе и застана на предните стълби на своята къща. Старецът и котката ме наблюдаваха как излизам от колата и тръгвам към къщата, а червените божури по края изглеждаха сочни и бухнали, сякаш молеха да ги погълнеш.
Тъкмо да препреча пътя и да хвана котката, когато забелязах, че предната врата е отворена. Карл го бе споменал, но аз реших, че е било само за малко, колкото да се изнесе боклукът. Тя обаче зееше зловещо.
Карл стърчеше колебливо отсреща в очакване на реакцията ми и като в някакво нелепо сценично изпълнение аз усетих как влизам в ролята на разтревожения съпруг. Застанах на средното стъпало и се намръщих, после бързо се качих по стълбите, вземайки ги по две наведнъж и викайки жена си.
Мълчание.
— Ейми, вкъщи ли си?
Хукнах право нагоре. Нямаше и следа от Ейми. Дъската за гладене беше разпъната, ютията все още беше върху нея заедно с една рокля в очакване да бъде изгладена.
— Ейми!
Хукнах обратно надолу, свърнах към хола и се заковах на място. По килима лъщяха парченца стъкло, ниската масичка беше разбита. Другите масички бяха прекатурени, а по пода бяха пръснати книги като карти от някакъв номер. Дори тежката отоманка беше катурната с търбуха нагоре, а четирите й крачета стърчаха във въздуха като на мъртво животно. Насред цялата тази бъркотия имаше една хубава остра ножица.
— Ейми!
Хукнах, крещейки името й. Прекосих кухнята, където някакъв чайник вече загаряше, втурнах се към мазето, където беше празната стая за гости, после излетях през задната врата. Тежко минах през двора и се качих на малкия пристан на реката. Надникнах оттам да проверя дали Ейми не се е качила на лодката ни с гребла, където я намерих един ден, завързана за пристана да се поклаща във водата, изложила лицето си на слънце, затворила очи, и докато се взирах към ослепителните отражения във водата, в красивото й спокойно лице, тя внезапно отвори сините си очи, но не ми каза нищо, аз също не казах нищо и тя се върна в къщата самичка.
— Ейми!
Не беше във водата, не беше и в къщата. Ейми я нямаше.
Ейми беше изчезнала.
Ейми Елиът
18 септември 2005 г.
Така, така, така. Познай кой се е върнал. Ник Дън, момчето от онова парти в Бруклин, майсторът на целувката в захарен облак, майсторът на изчезването. Осем месеца, две седмици и няколко дни — нито думичка — и после изведнъж изниква, сякаш всичко е част от плана. Оказва се, че ми изгубил телефона. Мобилният му нямал батерия, затова си го бил записал на залепващо се листче. Пъхнал листчето в джоба на джинсите си, а джинсите — в пералнята, където листчето се превърнало във вихър от пулпа. Помъчил се да го развие, но видял само 3 и 8. (Така твърдеше.)