Само че Анди вече не можеше да успокоява нервите ми. Тъкмо обратното.
Тя и в момента се прилепваше към мен, все едно нищо не се е случило.
— Виж, Анди — казах, въздъхнах дълбоко и не я поканих да седне, а я задържах на вратата. — Ти си много специален човек за мен. Справяш се удивително с цялата история.
Направи така, че да събудиш у нея загриженост за безопасността си.
— Аз… — поде тя с треперещ глас, — много ми е мъчно за Ейми. Това е чиста лудост. Не знам изобщо дали имам право да тъгувам за нея или да се притеснявам. А освен че ми е мъчно, се чувствам и виновна. — Тя облегна глава на гърдите ми. Аз се отдръпнах, задържах я на една ръка разстояние, за да я накарам да ме погледне.
— Е, това поне можем да оправим. Трябва да го оправим — казах, използвайки точните думи на Танър.
— Трябва да отидем в полицията — каза тя. — Аз съм твоето алиби за онази сутрин, трябва само да им кажем.
— Ти си моето алиби за около един час през онази сутрин. Никой не е виждал, нито е чувал Ейми след един часа на обяд. Полицаите могат да твърдят, че съм я убил, преди да се видя с теб.
— Това е отвратително.
Свих рамене. За секунда се зачудих дали да не й разкажа за Ейми — съпругата ми ме е натопила — но бързо прогоних тази мисъл. Анди не беше способна да играе играта на нивото на Ейми. Щеше да ми тежи на шията като воденичен камък. Отново положих ръце върху нейните и подех речта си:
— Виж, Анди, и двамата се намираме под огромен стрес, който до голяма степен се дължи на чувството ни за вина. Освен това, Анди, ние с теб сме свестни хора. Изпитваме влечение един към друг, струва ми се, понеже споделяме еднакви ценности. Да се отнасяме правилно с хората, да постъпваме правилно. А в момента и двамата знаем, че не постъпваме правилно.
Изражението й се промени — съкрушената обнадежденост, мокрите очи, нежното докосване изчезнаха и по лицето й потрепна нещо странно, сякаш някой спусна сенник, сякаш падна тъмна сянка.
— Трябва да сложим точка, Анди. Мисля, че и двамата го осъзнаваме. Много е трудно, но така е редно. Мисля, че точно този съвет бихме си дали, ако разсъждавахме трезво. Колкото и да те обичам, още съм женен за Ейми. Трябва да постъпя правилно.
— И ако я намерят? — Не каза жива или мъртва.
— Тогава ще го обсъждаме.
— Тогава ли! Ами дотогава?
Безпомощно свих рамене — дотогава нищо.
— Какво, Ник? Дотогава трябва да се разкарам, така ли?
— Много грозно казано.
— Но това имаше предвид — подсмихна се тя.
— Съжалявам, Анди. Не мисля, че в момента е редно да съм с теб. Опасно е за теб, опасно е и за мен. Тормози съвестта ми. Просто така се чувствам.
— Нима? А знаеш ли как се чувствам аз? — От очите й рукнаха сълзи. — Чувствам се като тъпа колежанка, която си започнал да чукаш, понеже си отегчен от жена си, и това ти е било невероятно удобно. Прибираше се у дома при Ейми, вечеряше с нея, играеше си с малкия си бар, купен с нейните пари, а после се отбиваше при мен и се изпразваше между гърдите ми, горкичкият, понеже злобната ти жена никога не би ти позволила да го направиш.
— Анди, знаеш, че не е…
— Ти си задник. Що за човек си ти?
— Анди, моля те. — Овладей положението, Ник. — Мисля, че тъй като не си имала възможност да поговориш за тези неща, в съзнанието ти всичко се е пораздуло, станало е малко по-…
— Майната ти. Мислиш ме за тъпо хлапе, за жалка студентка, с която можеш да се разпореждаш? Останах до теб в цялата тази история, докато всички повтаряха, че може да си убиец, а щом ти припари под задника… Не, не. Не ми говори за съвест, за приличие, за вина и за това, че искаш да постъпиш правилно. Разбираш ли? Понеже си един страхлив и себичен боклук.
Тя се запъти към вратата, ридаейки, вдишвайки големи глътки влажен въздух и издишвайки стенания, а аз се помъчих да я спра, да я стисна за ръцете.
— Анди, не исках да…
— Не ме докосвай! Не ме докосвай!
Тръгна към задната врата и аз си представих какво ще се случи, понеже омразата и объркването струяха от нея като топла вълна… Знаех, че ще отвори бутилка вино, може би две, после ще разкаже на приятелка или на майка си и накрая новината щеше да се разпространи като инфекция.