Ама че идиот! Много ми харесва.
Елън Абът придава голямо значение на факта, че задният ни двор излиза право на брега на Мисисипи. Питам се дали вече е публично достояние историята на това какво е търсил Ник в интернет. Постарах се тя да включва проучване на язовирите и бентовете по реката, както и проучване в Гугъл на горите — тяло плава по река Мисисипи. Не исках да прекалявам с насочването. Би могло — евентуално, невероятно, но пък има прецедент — реката да отнесе тялото ми чак до залива. Всъщност дори ми домъчня за самата мен, като си представих своето слабичко, голо и бяло тяло да плава по течението, колония от охлюви се е залепила за голия ми крак, косата ми се стеле като водорасли подире ми, докато стигна до океана и се понеса надолу, надолу, надолу към дъното, докато подгизналата ми плът не започне да се откъсва бавно на ивици и аз не изтека бавно по течението като акварел и от мен не останат само костите ми.
Но аз съм романтичка. В действителност, ако Ник наистина ме беше убил, най-вероятно щеше да увие тялото ми в чувал за смет и да ме откара до някое сметище в радиус от сто километра. И просто да ме изхвърли. Щеше дори да вземе някои неща със себе си — счупения тостер, който не си струва да поправяме, купчина видеокасети, които отдавна се кани да изхвърли — просто от прагматични съображения.
Самата аз се уча да живея доста прагматично. Човек трябва да внимава с разходите, когато умре. Имах време да планирам, да понатрупам малко пари в брой: дадох си почти дванайсет месеца между решението да изчезна и действителното си изчезване. Точно това е причината повечето убийци да бъдат залавяни: нямат дисциплината да чакат. Имам 11 000 долара в брой. Ако бях изтеглила 11 000 за един месец, щяха да забележат. Само че аз събирах пари от кредитни карти, които извадих на името на Ник — картите, благодарение на които той ще изглежда като алчен дребен мошеник — и източих още 4400 долара от банковата ни сметка с течение на времето: тегления от по 200 или 300 долара, нищо, което да привлича вниманието. Крадях от Ник, от джобовете му, веднъж двайсет долара, друг път десет, бавно и методично — като спестовен план, при който всеки ден събираш в буркан парите, които харчиш всяка сутрин в „Старбъкс“, и в края на годината имаш 1500 долара. И винаги крадях от буркана, когато ходех в „Бар“. Сигурна съм, че Ник е обвинявал Го, а Го е обвинявала Ник, но никой не е казал нито дума от съжаление за другия.
Искам да кажа, че съм внимателна с парите. Имам достатъчно, за да карам, докато се самоубия. Ще се крия колкото е нужно, за да наблюдавам как Ланс Никълъс Дън се превръща в световна отрепка, да видя как го арестуват и отвеждат в затвора слисан, с оранжев гащеризон и с белезници. Да гледам как се гърчи и поти, как се кълне, че е невинен, но въпреки това затъва. После ще отпътувам на юг по реката, където ще се срещна с тялото си, фалшивата Плаваща Ейми в Мексиканския залив. Ще се запиша на круиз с цел здрава пиячка, за да отида на дълбокото, но без да се налага да се легитимирам. Ще изпия огромен шейкър с джин и ще глътна приспивателните, а когато никой не гледа, ще цопна тихичко от кораба с джобове, пълни с камъни, като Вирджиния Улф. Нужна е дисциплина, за да се удавиш, обаче дисциплината е единственото, което имам. Никога няма да открият тялото ми или пък то ще се появи месеци, седмици по-късно, толкова разложено, че да не може да се определи времето на смъртта ми, и ще дам последното доказателство, за да съм сигурна, че ще отведат Ник до тапицирания кръст — масата в затвора, върху която ще го напомпат с отрова и той ще умре.
Бих искала да изчакам и всъщност да го видя мъртъв, но предвид състоянието на правосъдната система това може да отнеме години, а аз не разполагам нито с парите, нито с издръжливостта. Готова съм да отида при всичките седем Хоуп.
Веднъж вече се отклоних от бюджета си. Похарчих 500 долара за неща, с които да поукрася хижата си — хубави чаршафи, прилична лампа, хавлии, които не стоят изправени след дългогодишното избелване. Но се опитвам да приемам каквото ми предлага съдбата. През няколко хижи живее някакъв мъж, мълчаливец, хипар, който изглежда като местния укротител на мечки — гъста брада, тюркоазени пръстени и китара, на която свири на верандата си понякога нощем. Твърди, че се казва Джеф, точно както аз твърдя, че се казвам Лидия. Просто се усмихваме един на друг, когато се срещаме, но той ми носи риба от време на време. Вече няколко пъти ми дава прясна риба, но почистена и без глава, в огромна хладилна чанта. „Прясна риба“, оповестява и чука на вратата, а ако не отворя веднага, изчезва и оставя чантата на стълбите. Готвя рибата в свестен тиган, който купих от някакъв „Уол Март“, става вкусна и е безплатна.