Отново показват ухилената снимка на Ник, направена с мобилния телефон. Представям си онази пачавра в самотната й лъсната кухня — кухня трофей, купена с пари от издръжката от бившия й — как готви и си води въображаем разговор с Ник: „Не, всъщност съм на четирийсет и две. Не, наистина! Не, мъжете не ми се лепят, сериозно, мъжете в града изобщо не са толкова интересни, повечето от тях…“.
Пробожда ме ревност към тази жена, долепила бузата си към бузата на съпруга ми. По-красива е от мен, каквато съм сега. Ям шоколадови десертчета и с часове се излежавам върху дюшека в басейна под горещото слънце, а от хлора кожата ми загрубява като на тюлен. Имам тен, какъвто не съм имала досега. Не и такъв тъмен, горд, дълбок тен. Загарът поврежда кожата, а никой не обича сбръчкана жена — цял живот се мажа със слънцезащитни кремове. Обаче позагорях малко още преди да изчезна, а сега, пет дни по-късно, съм почти кафява. Кафява като боровинка. Така казва старата Дороти, управителката. „Кафява си като боровинка, момиче!“, отбелязва доволно, когато отивам да платя наема за следващата седмица в брой.
Имам тъмна кожа, мишокафява прическа като купичка, очилца като на умно момиче. Напълнях с шест килограма през дванайсетте месеца преди изчезването си — старателно прикривах този факт с широки летни рокли, не че небрежният ми съпруг би забелязал — и с още един килограм оттогава. Обаче много внимавах никой да не ме снима преди изчезването ми, така че хората познават само слабичката и бледа Ейми. А аз определено вече не съм такава. Понякога усещам как задникът ми мърда, докато се движа. Поклаща се и се полюшва, а никога преди не ми се е случвало. Тялото ми беше красиво, съвършено сложено, всяка черта бе идеално премерена, всичко беше в равновесие. Не ми липсва. Не ми липсва, че мъжете не ме заглеждат. Облекчение е да вляза в някой магазин и да изляза, без непознат лентяй по потник да точи лиги подире ми и без от устата му да изхвърчи някоя мръсотия като оригване след начос със сирене. Не, никой не се държи грубо с мен, но и никой не е мил. Никой не се старае да ми хареса — не прекалено, не като преди.
Аз съм противоположното на Ейми.
Ник Дън
Изчезнала от осем дни
Бузата ми гореше от ухапването. Усещах го: две малки извити вдлъбнатинки. Не можех да хукна след Анди — шумът, конфликтът — затова й се обадих. Гласова поща.
Овладей положението, трябва да го овладееш.
— Анди, съжалявам, не знам какво да правя, не знам какво се случва. Прости ми, моля те.
Не биваше да оставям съобщение на гласовата поща, но после си казах: може да има стотици запазени гласови съобщения. Мили боже, ако пусне избрани откъси от най-нецензурните, от най-похотливите… всяка жена съдебен заседател ще ме тикне в затвора дори само заради това. Едно е да знаят, че изневерявам, друго е да чуят плътния ми преподавателски глас да описва на млада студентка огромната ми ерекция… Изчервих се в тъмното.
Седях на стълбите на Го и звънях на Анди през десет минути часове наред, но нищо. Не можах да заспя, нервите ми бяха обтегнати, когато Бони спря на алеята в шест и дванайсет сутринта.
— Здрасти, Ник, нося ви кафе. Минавам само да видя как сте.
— Сигурно.
— Знам, че сигурно още се съвземате от новината за бременността. Свързахте ли се с онзи адвокат?
— Да. Пристига днес.
— Онзи от Ню Йорк ли?
— Танър Болт.
— О! — Изглеждаше разочарована. Бавно и старателно изсипа две сметанки в кафето ми, точно както го обичам, и ми го подаде.
— Какво е това? — посочи бузата ми.
— Кое?
— Какво ви е на лицето, Ник? Имате огромна розова… — Тя се приведе по-близо и стисна брадичката ми. — Прилича на следа от ухапано.
— Сигурно е обрив. Получавам обриви, когато съм под стрес.
— Ммммм — сръбна тя от кафето си. — Нали знаете, че съм на ваша страна, Ник?
— Аха.
— Наистина съм. Иска ми се да ми имате доверие. Аз просто… — наближаваме момент, когато няма да мога да ви помагам, ако не ми се доверите. Знам, че звучи като полицейска реплика, но е истина.