Седяхме в странно, почти дружелюбно мълчание и пиехме кафе.
— Ей, искам да ви го кажа, преди да го научите от друг — каза тя бодро. — Намерихме чантата на Ейми.
— Моля?
— Да, нямаше пари, но там беше личната й карта, мобилният й телефон. В Ханибал, представете си. На брега на реката, южно от пристана на парахода. Според нас някой е искал да изглежда, че чантата е била подхвърлена в реката от извършителя, докато е излизал от града и е влизал по моста в Илинойс.
— Искал е да изглежда ли?
— Чантата изобщо не е потъвала изцяло. По горната повърхност, близо до ципа все още има отпечатъци. Понякога отпечатъците се съхраняват и под водата, но… Ще ти спестя научните подробности, само ще ти кажа, че според теорията ни чантата просто е била оставена на брега, за да я намерим.
— Май не ми го съобщавате просто ей така.
— Отпечатъците, които открихме, са вашите, Ник. Което не е налудничаво — мъжете постоянно бъркат в чантите на съпругите си. Но въпреки това… — Тя се засмя, сякаш й беше хрумнало нещо страхотно. — Трябва да ви попитам: скоро да сте ходили в Ханибал?
Попита с такава небрежна увереност, че тутакси ми просветна: проследяващо устройство, скрито някъде на шасито на колата ми, което е било там онази сутрин, когато ходих до Ханибал.
— Защо трябва да ходя до Ханибал, за да изхвърля чантата на жена си?
— Да кажем, че сте я убили и сте инсценирали местопрестъпление в дома си, за да ни накарате да си помислим, че е била нападната от външен човек. Но когато сте разбрали, че отново започваме да ви подозираме, сте решили да ни подхвърлите нещо, за да насочите отново подозренията ни навън. Такава е теорията ни. Но на този етап някои от хората ни са дотолкова сигурни, че вие сте извършителят, че всяка теория им се струва подходяща. Затова нека ви помогна: ходили ли сте скоро до Ханибал?
Поклатих глава:
— Адвокатът ми каза да не разговарям с вас, преди той да пристигне.
— Танър Болт? Сигурен ли сте, че искате това, Ник? Мисля, че бяхме напълно почтени с вас, напълно открити. Болт е… той е последният отчаян избор. Към него се обръщат виновните.
— Ами ясно е, че аз съм основният ви заподозрян, Ронда. Трябва да се погрижа за себе си.
— Нека да се срещнем, когато той пристигне, става ли? Да обсъдим нещата.
— Определено, такъв е и нашият план.
— Човек с план — отбеляза Бони. — Очаквам го с нетърпение. — Тя се изправи и докато се отдалечаваше, се провикна: — Мехлемът от хамамелис помага при обрив.
Двайсет минути по-късно на входната врата се звънна. На прага стоеше Танър Болт със светлосин костюм и нещо ми подсказа, че той се издокарва така, когато пътува на юг. Оглеждаше околността, колите по алеите пред къщите, самите къщи. В известен смисъл ми напомняше на семейство Елиът — изучаваше и анализираше непрекъснато. Мозък, който никога не изключва.
— Покажи ми — каза Танър, преди да успея да го поздравя. — Покажи ми къде е бараката, но не идвай с мен и не я доближавай повече. После ще ми разкажеш всичко.
Седнахме на масата в кухнята — аз, Танър и току-що събудилата се Го, приведена над първата си чаша кафе. Аз извадих всички насочващи следи от Ейми като някакъв ужасен гадател на Таро. Танър се приведе към мен, мускулите на врата му се напрегнаха.
— Добре, Ник, да те чуем — каза той. — Съпругата ти е режисирала всичко. Трябва да ни убедиш! — Бодна с показалец масата. — Защото нямам намерение да продължавам напред с оная си работа в едната ръка и с някаква нелепа история за натопяване в другата. Трябва да ме убедиш. Трябва да проработи.
Поех си дълбоко дъх и си събрах мислите. Винаги ме е бивало повече в писането, отколкото в говоренето.
— Преди да започнем — казах, — трябва да разбереш едно нещо за Ейми — тя е невероятно умна. Мозъкът й работи на страшно бързи обороти, никога на едно-единствено ниво. Тя е като безкрайни археологически разкопки: тъкмо си мислиш, че си достигнал последния пласт, но после замахваш с кирката отново и попадаш на нова шахта отдолу. С лабиринт от тунели и бездънни ями.
— Добре — каза Танър. — И така…
— Второто нещо, което трябва да знаеш за Ейми, е, че се мисли за всезнаеща. Тя е от хората, които никога не грешат, обича да дава уроци, да наказва.
— Добре, и така…
— Нека ти разкажа една история, съвсем набързо. Преди около три години пътувахме за Масачузетс. Движението беше ужасно натоварено и един камион леко перна Ейми — тя не искаше да го пропусне, после той се приближи и й препречи пътя. Не беше опасно, но за секунда наистина си беше плашещо. Нали знаеш онези стикери отзад на камионите: „Как шофирам?“. Ейми ме накара да се обадя на службата и да им продиктувам регистрационния номер. Мислех, че с това нещата приключват. Два месеца по-късно — цели два месеца — влизам в спалнята и я заварвам да говори по телефона — да повтаря регистрационния номер на камиона. И да разказва цяла история: как пътувала с двегодишния си син и шофьорът на камиона едва не я избутал от пътя. Каза, че това е четвъртото й обаждане. Дори проучила маршрутите на компанията, за да подбере подходящите магистрали за измислените произшествия, за които съобщавала. Беше обмислила всичко. И наистина се гордееше.