Да, надали обичат. Моят приятел Джеф например, който изчезва за известно време и се връща с подозрително количество риба, която съхранява в огромни фризери. Съмнителен тип. В другия край на комплекса живее една двойка, сигурно са към четирийсетте, но явно са наркомани и изглеждат на шейсет. През повечето време са вътре, освен когато не притичват с обезумял поглед до пералните — стрелкат се през паркинга, натъпкали дрехите си в торби за смет, като че правят пролетно чистене. Здрасти-здрасти, така поздравяват, винаги по два пъти, кимат и отминават. Понякога около шията на мъжа има навита боа, но нито той, нито аз показваме с нещо, че забелязваме змията. Освен тези редовни обитатели се появяват доста самотни жени, обикновено с насинени тела. Някои са смутени, други са ужасно тъжни.
Една от тях се нанесе вчера — русо момиче, много младо, с кафяви очи и сцепена устна. Седеше на предната веранда на хижата си — съседната на моята, пушеше и когато погледите ни се срещнаха, изпъна тяло и вирна брадичка. Никакви извинения. Трябва да съм като нея, помислих си. Ще я проуча: мога да вляза в нейния образ за известно време — в образа на жената, станала жертва на насилие, но притежаваща сила на характера и предпочела да се скрие, докато отмине бурята.
След като гледах телевизия няколко часа сутринта — търсех дали има новини по случая на Ейми Елиът Дън — навличам влажните си бикини. Ще отида на басейна. Ще поплувам малко, ще дам почивка на хищния си мозък. Новината за бременността ми донесе удовлетворение, но това беше преди два дни, а има още толкова много неща, които не знам. Планирах усърдно, но има подробности, които са извън моя контрол и развалят представата ми за развитието на нещата. Анди още не е изпълнила ролята си. Може да се наложи да подпомогна някак намирането на дневника. А и полицията не арестува Ник. Не знам какво са открили и това не ми харесва. Изкушавам се да звънна на горещия телефон и да ги насоча в правилната посока. Ще изчакам още няколко дни. На стената ми виси календар и маркирам датата три дни след днес с надпис „Да се обадя“. Толкова решавам да чакам. След като открият дневника, всичко ще се развие бързо.
Навън отново е горещо като в джунглата, цикадите цвърчат. Надуваемият ми дюшек е розов, с русалки и е твърде малък за мен — прасците ми са във водата — но се нося по повърхността близо час. Установила съм, че това ми харесва.
Виждам главата на русото момиче с разцепената устна да прекосява паркинга, после то минава през вратата от метална мрежа, понесло една хавлия от хижата, съвсем малка, пакет цигари, книга и слънцезащитен крем. Ракът на белите дробове не я плаши, но ракът на кожата — да. Настанява се и старателно се маже с крема — другите съсипани жени, които идват тук, не правят така, те се цапотят небрежно с бебешко олио и оставят мазни петна по шезлонгите.
Момичето ми кима, както си кимат мъжете, когато сядат в бар. Чете „Марсиански хроники“ от Рей Бредбъри. Обича фантастика. Разбира се, жените, жертви на насилие, са склонни да бягат от действителността.
— Хубава книга — подхвърлям й топката на безобидния разговор на плажа.
— Някой я е оставил в бунгалото ми. Трябваше да избирам между това и „Черният красавец“10 — слага си тя евтини слънчеви очила.
— И това не е лошо. Но „Черният жребец“11 е по-хубава.
Тя най-сетне ме поглежда иззад слънчевите си очила. Два черни диска като очи на насекомо.
— Аха.
Насочва вниманието си към книгата, сякаш да ми покаже: „Сега чета“ — жест, който обикновено виждаш в претъпканите самолети. А аз съм дразнещата досадница до нея, която окупира подлакътника и я замерва с въпроси като:
— По работа или на почивка?
— Казвам се Нанси — представям се. Ново име, не Лидия, което не е много разумно за това малко местенце, но просто ми се изплъзва. Мозъкът ми понякога работи на твърде бързи обороти. Мислех си за сцепената устна на момичето, за тъжното й излъчване, познато ми от други, и се замислих за насилие, проституция и… за „Оливър!“12, любимия ми мюзикъл като дете, и за обречената проститутка Нанси, която обича своя насилник, докато накрая той не я убива. А после се запитах защо с моята майка феминистка изобщо гледахме „Оливър!“, като се има предвид, че „Докато той се нуждае от мен“ е в основни линии весела хвалебствена песенчица за битовото насилие. А после си помислих, че Ейми от дневника също е убита от мъжа си, че всъщност тя много прилича на…