После работата го смазала и преди да се усети, вече било март, адски неудобно късно, за да се опитва да ме намери. (Така твърдеше.)
Разбира се, че бях сърдита. Преди. Вече не съм. Нека ви опиша сцената. (Каза тя.) Днес. Ветровит септември. Вървя сама по Седмо авеню и разглеждам обедно бакалските контейнери — безкрайни пластмасови контейнери с пъпеши „Медена роса“, дини, тикви, поставени върху лед като дневния улов риба — и усещах натрапчивото присъствие на някакъв мъж отстрани до мен, докато крачех по тротоара. С ъгълчето на очите си погледнах натрапника и разбрах кой е. Беше той. „Момчето“ от „Запознах се с едно момче“.
Не забавих ход, само се обърнах към него и казах:
а) Познаваме ли се (манипулативно, предизвикателно)?
б) О, много се радвам да те видя (нетърпеливо, слабохарактерно)!
в) Я се разкарай (агресивно, огорчено).
г) Е, ти определено не обичаш да прибързваш, нали, Ник (лековато, игриво).
Отговор: Г.
И сега сме заедно. Съвсем заедно. Оказа се съвсем лесно.
Моментът е интересен. Благоприятен, може да се каже. (А аз мога.) Снощи беше премиерата на книгата на родителите ми. „Невероятната Ейми и Големият ден“. Да, Ранд и Мерибет не издържаха. Дадоха на съименницата на дъщеря си онова, което не можеха да дадат на дъщеря си: съпруг! Да, в двайсетата книжка от поредицата „Невероятната Ейми се жени“. Ухааааааа. Никой не дава и пет пари. Никой не е искал Невероятната Ейми да порасне, най-малко пък аз. Оставете я по три четвърти чорапи и панделки в косите и нека да порасна аз, необременена от литературното си алтер его, от своята по-добра половинка, съществуваща на хартия, от онази, каквато би трябвало да бъда.
Само че Ейми осигурява прехраната на семейство Елиът, и то доста добре, затова май не бива да й завиждам за идеалния партньор. Тя се жени за добрия стар Способен Анди, разбира се. И двамата ще бъдат точно като родителите ми: от щастливи по-щастливи.
Въпреки това е смущаващо колко малък тираж пуска издателят. А преди, през седемдесетте години, всяка нова книжка от поредицата „Невероятната Ейми“ излизаше в тираж 100 000. И премиерата беше също толкова невзрачна. Без настроение. Как се прави тържество в чест на измислен герой, започнал живота си като шестгодишен вундеркинд, а вече е трийсетгодишна бъдеща булка, която все още говори като дете? („Божичко — мислеше си Ейми, — скъпият ми годеник много се чумери, когато не стане на неговата…“ Това е действителен цитат. Цялата книга събужда у мен желание да цапардосам Ейми по тъпата й безукорна вагина.) Книгата е носталгична, целта е да я купуват жени, отраснали с Невероятната Ейми, но не съм сигурна кой наистина ще я прочете. Аз я прочетох, естествено. Дадох благословията си на книгата — три пъти. Ранд и Мерибет се опасяваха, че може да приема брака на Ейми като укор към постоянно неомъженото си положение. („Аз лично не смятам, че жените трябва да се женят преди трийсет и пет“, казваше майка ми, която се бе омъжила за баща ми на двайсет и три.)
Родителите ми винаги са се притеснявали, че приемам Ейми прекалено лично — все ми повтарят да не се зачитам прекалено. Но въпреки това няма как да не забележа, че щом аз оплескам нещо, Ейми винаги го прави както трябва: когато на дванайсет години престанах да свиря на цигулка, Ейми се оказа виртуоз на този инструмент. („Божичко, цигулката иска много труд, но само с труд можеш да се усъвършенстваш.“) Когато шестнайсетгодишна не се явих на младежкия шампионат по тенис, понеже отидох на плажа с приятели, Ейми се посвети на играта. („Божичко, знам, че ще е хубаво да се позабавлявам с приятели, но да не се явя на турнира означава да подведа себе си и всички останали.“) Преди такива неща ме влудяваха, но след като заминах да уча в Харвард (а Ейми правилно избра университета, който бяха завършили моите родители), реших, че е нелепо изобщо да се замислям. Фактът, че родителите ми, двама детски психолози, са избрали тази конкретна и публична разновидност на пасивно-агресивно отношение към собственото си дете, беше извратен, но освен това глупав, нелеп и някак адски смехотворен. Толкоз по въпроса.
Премиерата на книгата беше шизофренна като самата книга. В „Блунайт“ до Юниън Скуеър, в един от онези полутъмни салони с кресла с високи облегалки и огледала в стил ар деко, в които би трябвало да се чувстваш като голям умник. Мартинита с джин, които се поклащат върху подноси, разнасяни от широко ухилени келнери. Ненаситни журналисти с многозначителни и подигравателни усмивки и кухи крака, дошли за безплатно питие, преди да се отправят към по-хубаво място.