— Това не е ли също рисковано? — попита Го.
Танър кимна.
— Рисковано е. Трябва да действаме бързо. Ако се появи ново доказателство, ако полицията извади заповед за обиск на бараката, ако Анди отиде при полицията…
— Няма — казах.
— Ухапала те е, Ник.
— Няма да отиде. В момента е бясна, но тя е… Не мога да повярвам, че би ми причинила такова нещо. Знае, че съм невинен.
Танър положи ръка върху моята:
— Дано да си прав за това момиче, приятелю.
Прибрах се у дома следобед и ме посрещна пълна с новинарски бусове улица и навалица от репортери на моравата. Не можех да стигна до алеята и по принуда паркирах пред къщата. Поех си дълбоко дъх и излязох от колата. Нападнаха ме като изгладнели птици, кълвяха и размахваха криле, накъсваха информацията и отново я събираха. „Ник, знаехте ли, че Ейми е бременна?“ „Ник, какво е алибито ви?“ „Ник, вие ли убихте Ейми?“
Влязох вътре и се облегнах на вратата. От двете страни на входа имаше прозорци, така че бързо смъкнах щорите, докато апаратите продължаваха да щракат и репортерите не спираха да се провикват с въпроси. „Ник, вие ли убихте Ейми?“ След като дръпнах щорите, се почувствах като канарче, чиято клетка са покрили за вечерта — шумът отвън секна.
Качих се горе и за пръв път от два дни си взех душ. Затворих очи и оставих тялото си да порозовее под струята. Когато отново ги отворих, видях розовата самобръсначка на Ейми в сапунерката. Беше заплашителна, зловеща. Жена ми е луда. Бях женен за откачена кучка. Това е мантрата на всеки скапаняк: женен съм за откачена кучка. Обаче усетих и мъничко противно задоволство: наистина се бях оженил за неподправено откачена, психясала кучка. Бях съпруг на най-противната манипулаторка на света. Не бях толкова голям тъпак, колкото си мислех. Да, бях задник, но не чак огромен. Изневярата беше изпреварваща подсъзнателна реакция на петте години робство с тази луда: разбира се, че ще изпитам влечение към простодушно и добро момиче от родния си град. Както хората с недостиг на желязо изпитват нужда от червено месо.
Бършех се, когато на входа се звънна. Облегнах се на вратата на банята и чух репортерите пак да надигат глас: „Вярвате ли на зет си, Мерибет?“, „Как се чувствате като дядо, Ранд?“, „Смятате ли, че Ник е убил дъщеря ви, Мерибет?“.
Двамата стояха един до друг на прага ми със сериозни лица и сковани гърбове. Имаше десетина журналисти и папараци, но вдигаха шум, сякаш бяха два пъти повече. „Вярвате ли на зет си, Мерибет?“ „Как се чувствате като дядо, Ранд?“ Семейство Елиът промърмориха нещо за поздрав и влязоха със сведен поглед, а аз затръшнах вратата пред камерите. Ранд положи ръка върху моята, но веднага я дръпна под погледа на Мерибет.
— Извинявайте, бях под душа. — От косата ми още капеше вода и мокреше раменете на фланелката ми. Косата на Мерибет беше мазна, дрехите й — смачкани. Погледна ме, все едно съм луд.
— Танър Болт? Ти сериозно ли? — попита тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа: Танър Болт? Ти сериозно ли? Той представлява само виновни. — Тя се приведе към мен и ме стисна за брадичката. — Какво е това на бузата ти?
— Обрив. От стреса. — Извърнах се настрани. — Това за Танър не е вярно, Мерибет. Не е. Той е най-добрият. В момента имам нужда от него. Полицията… те просто не откъсват поглед от мен.
— Така изглежда — каза тя. — Прилича ми на следа от ухапване.
— Обрив е.
Мерибет изпусна вбесена въздишка и зави към дневната.
— Тук ли се е случило? — попита тя. Лицето й се беше превърнало в поредица от месести издатини — торбички под очите, хлътнали бузи, провесени устни.
— Така мислим. Имало е някаква препирня… някакъв сблъсък и в кухнята.
— Заради кръвта. — Мерибет докосна отоманката, повдигна я на няколко сантиметра и я пусна на пода. — Иска ми се да не беше оправял. Все едно нищо не се е случило.
— Мерибет, той живее тук — обади се Ранд.